Мираж [bg]

Бях страдала и се бях обучавала, за да посрещна този момент, и най-после щях да имам възможност да постигна успех. Нервното вълнение накара стомаха ми да се свие. Уверена бях, че мога да заблудя братовчедите и придворните на принцесата. Но не бях толкова сигурна, че ще успея да заблудя годеника й. Бях ги виждала заедно — бяха неразделни, като първи приятели. Роклята нямаше да бъде достатъчна да го измами.

Не смятах, че Марам има истински приятели, а и ако се вярваше на думите й, годежът й с Идрис беше продиктуван само и единствено от политически интереси. Въпреки това се тревожех. Какво очакваше той от Марам? И ако тя беше укрила някакви тайни, свързани с връзката им, от мен, как щях да се справя със задачата си?

„Но защо би държала нещо в тайна? — запитах се. — Защо всъщност прави каквото и да било?“

Тала се увери, че съм се нахранила, преди да ми помогне да съблека роклята, която носех, и да ме сложи да седна пред тоалетката, за да оправи прическата ми. Сплете краищата на кичурите на плитки и ги завъртя на тила ми, после ги обви със сребриста мрежичка, отрупана с висулки като мънички дъждовни капки. През челото ми спусна верижка, от която висеше тъмносин скъпоценен камък. Наблюдавах в огледалото как лицето, което и без това вече ми беше чуждо, става още по-чуждо.

— И още нещо — каза тя накрая и вдигна чифт огромни обици, плоски сребърни елементи, от които висяха два по-малки камъка със същия цвят.

Крайният резултат, заедно с роклята и наметката, изглеждаше като момиче, родено в заможно семейство — красиво, самоуверено. Не можах да потисна спомена за последния път, когато ме бяха накичили с красиви бижута — майка ми, за навечерието на пълнолетието — и в гърдите ме жегна остро, дълбоко чувство на вина и копнеж. Тала се усмихна зад мен и стисна леко раменете ми.

— Ще се справиш — каза. — Имам вяра в теб.

Кимнах и изправих гръб. Тази вечер щях да бъда Марам пред цялата свита на ватийците и андаланците. Не можех да се проваля.