Мираж [bg]

След като физическата ми промяна бе завършена, Надин удвои усилията си да ме обучава. През следващите дни прекарвах сутрините си в препитвания заедно с нея, после уроци по танци с някой дроид, а накрая се прибирах в покоите си, за да уча следобеда. Прекарвах часове в усърдно наизустяване на имена, факти и исторически събития. Следобед се срещах с Надин за уроци по маниери. На повечето от тях присъстваше и Марам.

Тази сутрин явно не бях достойна нито едната от двете да ме удостои с вниманието си. Може би Надин бе твърде нетърпелива да се занимава с мен и болезнено бавния ми напредък. Така или иначе обучаваше ме само един дроид.

— Да започнем със старите родове на Зияана — каза той. — Изброй ги.

— Има пет велики рода, които са живели в Зияана в продължение на четиристотин години — започнах аз.

Дроидът почука с ръка по стената.

— Не. Кажи го като Нейно височество. Не ни интересуват твоите знания, а само умението ти да имитираш.

Преглътнах гневния си отговор. Упорствахме над тези уроци вече две седмици, а още не можех да наподобя високомерния тон на принцесата — независимо от факта, че животът ми зависеше от това. Въпреки всичко имах чувството, че не съм се приближила и на крачка по-близо до способността да заемам мястото на Марам. Липсваше ми нещо, което бе така дълбоко вродено у принцесата — нейната арогантност и гордост придаваха на гласа й характерно звучене. Аз не ги притежавах и в най-малка степен — и нямах представа как да се престоря, че ги притежавам.

Изправих рамене, вдигнах брадичка и продължих. Слънцето се беше издигнало високо в небето и виждах как маранята трепти над купола на палата. Повечето от жителите на Зияана се бяха оттеглили за следобедната си дрямка.

— Има четири рода — започнах отново. — Зияд, чийто пряк потомък съм аз. Във вярност са им се врекли Агадаан, Оуиж и Фарс. После Салнхите, чийто последен наследник е годеникът ми. Във вярност са им се врекли Мелас и Азру.

Дроидът отново почука на стената — ужасяващо, тънко „трак-трак-трак“, като от паяци, които се щурат по пода.

— Гласът ти не се припокрива с вокалния й регистър — каза хладно.

— Не знам какво означава това — сопнах се аз, неспособна да сдържам повече гнева си.

Весел смях огласи въздуха. Цялото ми тяло се вцепени от страх.

Марам носеше обсипаните си със скъпоценни камъни пантофи в ръка. Тъмната й коса се стелеше по раменете — разкошен водопад от къдрици с вплетени тук-там златни нишки. Днес носеше наситеносиня рокля, по която, както и в косата й, блещукаха златни панделки. С неприятна тръпка на завист осъзнах, че тя е по-красивата от двете ни. Вече бяхме еднакви, но закръглените й бузи, зачервени от удоволствие, и изящно повдигнатото ъгълче на устните й я караха да изглежда несравнимо по-привлекателна от мен.