Ресторант „На края на Вселената“
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Ресторант „На края на Вселената“». Краткое содержание книги:
— Каза ми, че само го насилвам. Обърнах му внимание, че моята роля е не да го насилвам, а да го населявам, на което ми се отговори, че от подобни евтини каламбури му се запушва лявата ноздра. Повече не сме говорили. Предполагам, че ще му присъдят собственото ми име.
— Ооо…? — обади се Зейфод едва-едва. — А какво е то?
— Цокало — отговори гласът. — Казвам се Цокало Гаргравар. Сега всичко ви става ясно, нали?
— Ъъъ… — каза Зейфод съчувствено.
— Вече знаете защо аз, безтелесният дух, получих тази служба — Кустос на Шеметната бездна на абсолютното прозрение. Никой никога не стъпва на повърхността на тази планета. С изключение на жертвите на Бездната. Но те не се броят, разбира се.
— Аааа…
— Ще ви разкажа историята на тази планета. Искате ли да я чуете?
— Ъъъ…
— Преди много години това бе една процъфтяваща, щастлива планета. Имаше си хора, градове, магазини. Изобщо един нормален свят. Само дето на главните улици на градовете имаше малко повече магазини за обувки, отколкото беше необходимо. И бавно, коварно броят на тези обувни магазини започна да нараства. Това явление в икономиката е добре познато, но е истинска трагедия да го наблюдаваш с очите си, защото колкото повече обувни магазини се откриваха, толкова по-вече се увеличаваше производството на обувки, които пък ставаха все по-некачествени и негодни за носене. И колкото по-негодни ставаха за носене, толкова по-често си ги купуваха хората, за да не ходят боси, и в резултат магазините се множаха. Докато цялата икономика на планетата заработи за решаването на тъй наречения „обувен проблем“ и от икономическа гледна точка стана невъзможно да се строи каквото и да е друго освен магазини за обувки. И в резултат — упадък, разорение и глад. Голяма част от хората измряха. Малцината, които притежаваха нужната генетична неустойчивост, мутираха в птици — вече видяхте една от тях, — които проклеха своите нозе, проклеха и земята, по която са ходили, и се заклеха, че повече никой не ще стъпи на нея. Нещастни създания. Да вървим, трябва да ви заведа в Бездната.
Зейфод заклати замаяната си глава и тръгна, препъвайки се през полето.
— А вие? — каза той. — И вие ли сте от тази пъклена дупка?
— Не, не — отговори Гаргравар изненадано, — аз съм от Фрогстар, Свят С. Прекрасно място. Чудесен риболов. Връщам се там всяка вечер. За съжаление сега мога само да гледам. Шеметната бездна на абсолютното прозрение е единственото нещо, което функционира на тази планета. Построиха я тук, защото никъде другаде не я искаха.
В този момент още един отчаян писък процепи въздуха и Зейфод потрепера от ужас.
— Кое кара бедния човек да стене тъй? — успя да промълви той.
— Вселената — отговори Гаргравар простичко, — цялата безкрайна Вселена. Безчетните слънца, необятните разстояния между тях, а вие самият — една невидима точица върху друга невидима точица — безкрайно малък.
— Хей, ама аз съм Зейфод Бийблброкс бе, човек — възнегодува Зейфод, мобилизирайки последните жалки остатъци от своето „его“.
Гаргравар нищо не отговори, а просто поде жаловитото си тананикане и не спря, докато не стигнаха до сивия стоманен купол насред полето. Щом пристигнаха, една врата се отвори с леко бръмчене и зад нея се откри малка, полутъмна зала.
— Влезте — каза Гаргравар.
Зейфод се дръпна уплашено.
— Хей, какво, веднага ли? — стресна се той.
— Веднага.
Зейфод надникна плахо вътре. Залата се оказа съвсем малка. Цялата бе обшита със стомана и в нея надали имаше място за повече от един човек.
— Ами тя… ъъъ… ами тя изобщо не ми прилича на Бездна — каза Зейфод.
— И не е — каза Гаргравар, — това е само асансьорът. Влезте.
С безкрайно вълнение Зейфод встъпи вътре. Усещаше, че Гаргравар е в асансьора с него, въпреки че в момента безтелесният мъж нищо не казваше.
Асансьорът започна да се спуска надолу.
— Трябва да се стегна и духът ми да е на място за това, което ме очаква — измърмори Зейфод.
— Духът никога не си е на мястото — сряза го Гаргравар.
— Наистина умеете да лишите човек от самочувствие.
— Аз не. Бездната прави това.
На дъното на шахтата се отвори задната врата на асансьора и Зейфод, залитайки, влезе в една неголяма, функционално подредена и обшита със стомана зала.
В дъното й се намираше една-единствена стоманена кабина с размери колкото един човек да застане прав в нея.
И това беше всичко.
Свързана бе с малка камара уреди и прибори посредством единствен дебел кабел.
— Това ли е тя? — учуди се Зейфод.
— Това е.
Не изглежда толкова страшно, помисли си Зейфод.
— И трябва да вляза вътре, така ли? — попита той.