Шпионинът

Тази вечер всички членове на семейство Уортън положиха глави на възглавниците си с предчувствието, че нещо ще смути обикновеното им спокойствие. Тревогата попречи на сестрите да се насладят на обикновената си почивка и на следната сутрин те станаха подтиснати и почти без да са спали през нощта.

Когато отправиха нетърпеливи погледи към долината през прозорците на стаята, не забелязаха нищо обезпокоително. Тя блестеше със светлината на един от тези меки и прекрасни дни, които не са рядкост, когато падат листата, и които правят американската есен един от най-хубавите сезони. Ние нямаме пролет — зеленината сякаш отведнъж облива всичко, вместо това да става постепенно, както е по същите географски ширини в Стария свят. А колко красиво се оттегля! Септември, октомври, дори ноември и декември тук са месеци за живот сред природата. Наистина, понякога има бури, но те са кратки и през повечето време небето е безоблачно и атмосферата прозрачна.

Тъй като нямаше нищо, което да обезпокои хармонията и радостта от един такъв ден, сестрите слязоха във всекидневната с възвърната увереност в безопасността на брат си и в собственото си щастие.

Семейството се събра рано около масата за закуска и мис Пейтън мило настоя, с не малко от тази прецизност, която се промъква в навиците на хората живеещи сами, че липсата на племенника й по никакъв начин не трябва да обърква режима, установен от нея. Когато капитанът се появи, те седяха на масата, макар че недокоснатите чаши с кафе ясно показваха, че отсъствието му не е отминато с безразличие.

— Мисля, че постъпих много по-добре — каза той след като поздрави и седна между сестрите си — че си осигурих хубаво легло и такава обилна закуска, вместо да се доверя на гостоприемството на небезизвестните каубои.

— Ако си успял да спиш, значи си имал повече късмет от Франсис и мен — каза Сара — Всяко шумолене в нощта ми звучеше като настъпление на бунтовническата армия.

— О! — засмя се капитанът. — Наистина, изпитвах известно безпокойство, а ти? — обърна се той към по-малката си и очевидно любима сестра и я потупа по бузата. — Привиждаха ли ти се знамена в облаците? А еоловата арфа32 на мис Пейтън приличаше ли ти на вражеска музика?

— Не, Хенри — отговори момичето и го погледна с обич. — Колкото и да обичам страната си, ако сега дойдат войските й ще ми причинят голяма болка.

Хенри не отговори, а като я погледна с братска обич, нежно стисна ръката й. Тогава Цезар, който бе станал още в зори и бе споделил всички тревоги на семейството, а сега гледаше през прозореца към долината, извика и лицето му придоби цвета на бял човек:

— Бягай, миста Хенри, бягай, ако обича стар Цезар, бягай — идва разбойници на кон.

— Да бягам! — изправи се британският офицер изпълнен с военна гордост — Не, Цезар, аз не съм от тези, които бягат — той се приближи до прозореца, където вече с ужас се бе скупчило цялото семейство.