Шпионинът

Лицето на Лоутън се промени веднага и пародийната тържественост изчезна. Той се вгледа в капитан Уортън, който бе изпълнен с гордост, която не допускаше да се крие повече, и му каза със сериозен тон:

— Капитан Уортън, с цялата си душа съжалявам за вас.

— Но след като го съжалявате, защо трябва да го измъчвате — извика бащата ужасен. — Той не е шпионин. Осмелил се е да дойде чак тук маскиран само заради желанието да види близките си. Оставете го с нас. Няма награда и няма сума, която да не съм готов да платя!

— Сър, само загрижеността за вашия син извинява думите ви — каза Лоутън високомерно. — Но забравяте, че съм от Вирджиния, и че съм джентълмен.

Той се обърна към младежа и продължи:

— Капитан Уортън, не знаете ли, че сте преминал през нашите постове?

— Разбрах, че ще трябва да ги премина едва когато стигнах до тях и за връщане назад бе вече късно — каза Уортън намръщено. — Дойдох тук, както каза баща ми, за да се видя със семейството си. Смятах че войските ви са при Пийкскил33 или на североизток. Иначе нямаше да дръзна да дойда тук.

— Това може и да е вярно, но случката с Андре ни кара да бъдем внимателни. Когато предателството достигне до офицерите, приятелите на свободата трябва да са много предпазливи, капитан Уортън.

При тази забележка Хенри кимна в знак на съгласие, а Сара се опита да каже нещо в защита на брат си. Драгунът я изслуша любезно и със съчувствие, но понеже желаеше да избегне безполезните и дълги молби, отговори меко:

— Аз не командвам тази част, мадам. Какво ще стане с брат ви ще реши майор Дънуди. При всички случаи, с него ще се отнасяме добре.

— Дънуди! — възкликна Франсис, чието лице се бореше за надмощие над бледността. — Слава богу, тогава Хенри е в безопасност.

Лоутън я изгледа с нещо средно между възхищение и жалост. Той поклати глава със съмнение и каза:

— Надявам се. И с ваше позволение, нека оставим да реши нещата той.

По лицето на Франсис бледността на страха се замени от светлината на надеждата. Ужасът за съдбата на брат й силно намаля, но все пак дишането й беше неравномерно и учестено и цялото й тяло издаваше голяма възбуда. Тя погледна за миг драгуна и отново сведе поглед към килима — явно искаше да каже нещо, но усилието беше непосилно за нея. Мис Пейтън наблюдаваше племенницата си и като се доближи с чувство за женско достойнство, попита:

— Тогава, сър, можем да очакваме компанията на майор Дънуди скоро?

— Незабавно, мадам — драгунът свали възхитения си поглед от Франсис. — Съобщението за положението ни вече пътува към него. Без съмнение той бързо ще дойде тук, освен ако няма някакви лични причини, които да направят това посещение особено неприятно.

— Ние ще сме щастливи да видим майор Дънуди.

— О, без съмнение. Той е любимец на всички. Мога ли тогава да помоля за разрешение хората ми да разседлаят и починат? Те са част от неговия ескадрон.