Шпионинът

Мистър Уортън се обърна изненадано и видя, че някои от скорошните покупки все още стояха разпръснати из стаята.

Двамата лейтенанти се мъчеха да прикрият усмивките си, но капитанът се върна към закуската си по начин, който предизвикваше подозрение, че той едва ли очаква отново да му се представи възможност да закусва. Поради необходимостта да се донесат още продукти от царството на Дайна се получи нова пауза, от която Лоутън се възползва.

— Имах намерение да освободя този Бърч от необщителността му и да го посетя тази сутрин. Ако го бях заварил в къщи щях да го поставя сред общество, поне за известно време.

— Къде имате предвид, сър? — попита мистър Уортън, който реши, че трябва да каже нещо.

— В затвора — отговори драгунът сухо.

— И какво е престъплението на бедния Бърч? — попита мис Пейтън като му подаде четвърта чаша кафе.

— Беден!? — извика капитанът — Ако той е беден, крал Джордж не умее да плаща.

— Да наистина, — обади се един от лейтенантите — кралят му дължи цяло херцогство.

— А конгресът му дължи бесило — продължи драгунът, като започна да яде нова партида питки.

— Съжалявам, че моят съсед е предизвикал недоволството на управляващите ни — каза мистър Уортън.

— Ако го хвана — извика драгунът — ще го окача на клона на някоя от съименниците му34.

— Не би украсил лошо и някоя от акациите пред собствената му врата — добави единият от лейтенантите.

— Без значение — каза капитанът докато мажеше с масло нова питка. — Ще го хвана преди да стана майор.

Тъй като офицерите говореха искрено, като хора, чиято груба професия ги прави склонни към това, Уортън смяташе, че е по-разумно да се смени темата. За никого не беше тайна, че американската армия няма доверие на Харви Бърч и че го преследва. Твърде често бе ставало дума за арестуванията му и за бягствата му, твърде мистериозни, за да се забравят лесно. И наистина, немалка част от гнева на капитан Лоутън към Харви се дължеше на необяснимото му изчезване от охраната на двама от най-верните му драгуни.

Не беше минала и година откакто го бяха видели да се върти край главната квартира на войските и то по време, когато всеки момент се очакваха важни събития. Веднага щом за това докладваха на офицера, отговарящ за сигурността на американския лагер, той изпрати капитан Лоутън по следите на амбулантния търговец.

Лоутън познаваше пътищата наоколо и понеже беше неуморен в изпълнението на задачите си, бе успял, след много усилия да постигне целта си. Тогава групата бе спряла в една ферма за почивка, а затворникът бе оставен в отделна стая, но под охраната на споменатите вече двама души. Единственото което се знаеше после бе това, че се бе появила една жена, която се занимаваше с домакинска работа в близост до тази стая и която с голямо внимание следеше да се изпълняват желанията на капитана, докато той седна на масата за вечеря.