Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Казваха едно-друго, но нищо съществено, защото едничката им цел беше да угодят на главния редактор и изобщо не искаха да имат собствено мнение, различно от неговото. Някой ден историята на литературата с учудване ще установи и научи, че тази свободолюбива, най-либерална редакция на списание в СССР през тия години на хулене на култа към личността на Сталин вътре в себе си беше изградена по култовския принцип. (И това не го беше въвел Твардовски, само си се беше оформило така в списанието, естествено, според закона, изискващ всяка част да бъде подобие на своето цяло, оформило се беше както във всяко учреждение, във всяко звено от съветската система.) Ала Дементиев беше тук и много добре виждаше, че обръчът се къса, че капакът отхвръква. Александър Григориевич Дементиев, който през злокобната 1949 година не си поплювал на длъжността палач парторг на ленинградската писателска организация, а по Хрушчово време бе станал комисар на най-либералното списание — кой ли и защо ли го беше изпратил тук? — донякъде да се освежи, донякъде да се пречисти, — ала и да варди! Пред онези, които го бяха изпратили тук на половин заплата, но с двойна отговорност, той не можеше сега да признае авторитета дори на Хрушчовия референт и да се поддаде на благодушието на цялата редакция. Делови човек, той не спореше тогава, през декември 61 — ва, когато всички ме хвалеха и ласкаеха: много добре си знаеше, че тази повест все едно няма да бъде публикувана. Но сега, когато изкривеният, незаконен развой на събитията очерта евентуалното обнародване на повестта — сега той трябваше да направи всичко възможно, за да я поправи.
Къде се бе дянало лукаво-приятелското му, сърдечно изражение в приятния наклон на прошарената му глава? И колко беше се втвърдило неговото покоряващо-мило изговаряне на „о“-то?! Как беше поруменял, как беше пламнал чак до ушите! Само едно: не вещаеше гръмогласно от Олимп, а спореше развълнуван — развълнуван да не би да загуби, да не би да не убеди. Гръмотевици се долавяха само в самите формулировки — в комунизма, в патриотизма, в материализма, в соцреализма. Да зависеше от Дементиев, той щеше идеално да рендоса цялата ми повест, нямаше да остане нито една грапанвинка. Но в случая трябваше да се бие по същината. И той ме обвини, че съм опозорявал знамето и символа на съветското изкуство — броненосеца „Потьомкин“ — и затова всички приказки за него трябвало да се махнат. А освен туй трябвало да се махне разговорът на Шухов с Альошка за Бога — защото художествено бил съвсем неизразителен, а идеологически неправилен и твърде дълъг, и само развалял хубавата повест. А освен туй авторът не трябвало да отбягва политически точната преценка на бандеровците (Украински националисти, подпомагали Хитлеровите войски през Втората световна война и окончателно ликвидирани едва през 1950 г. — Бел. пр.) дори в тяхното лагерно съществуване, защото те са опръскани с кръвта на наши съветски хора. А освен туй… Излезе, че той бил направил по ръкописа много забележки и можел конкретно да ми ги покаже, само че бил забравил ръкописа ми вкъщи.
Към края на монолога си Дементиев заприлича на разярен глиган и ако бяха сложили сега отпреде му сто и петдесетте страници на моята повест — сигурно щеше да ги разхвърля със зурлата си.
А Твардовски мълчеше. Правилно, я! много правилно разсъждаваше политическият комисар, той искаше да изкове от аморфната ми повест оръжие на соцреализма — и какво можеше да му възрази главният редактор? Той не можеше да му възрази, но, не знам защо, мълчеше. Не го подкрепяше нито с кимване, нито с вежда. И ме гледаше изчаквателно. Ако бях отстъпил, значи тъкмо така щеше да стане.
Но Дементиев прехвърли мярката! Независимо от безспорния си и бърз ум той изобщо не знаеше какво е зек, не подозираше каква е закалката ни. Ако беше се изразявал по-предпазливо, ако беше искал дребни, но гадни отстъпчици, достатъчно развалящи повестта, аз щях да си запиша всичко това, а после покрай исканията на Хрушчовия експерт щях да ги обмисля и сигурно да разваля това-онова. Но пред напиращите разядосани очи отговорих без колебание, без усилие, без изобщо да се замисля изгодно ли ми е това. Пред моите зекове, пред моите братя, пред екибастузката гладна стачка, пред кенгирския бунт ми стана срамно и гадно, че още обсъждам тук с тях нещо, че сериозно съм могъл да си мисля, че литераторите с червени книжки дори след XXII конгрес са способни да отпечатат една дума правда.