Роувърандъм

Най-накрая стигнаха до сивия ръб между двете страни и плъзнаха поглед по овъглените долини, където живееха повечето дракони, и през една пролука в планината успяха да видят величественото бяло поле и искрящите скали. Видяха светът да изплува като бледозелена и златиста луна, огромна и кръгла над плещите на Лунните планини; а Роувърандъм си помисли: „Ето там живее моето малко момченце!“ Видя му се ужасно, непоносимо далече.

— Сънищата сбъдват ли се? — попита той.

— Някои от моите — да — отвърна старецът. — Някои, но не всички; още по-малко пък веднага или докато ги сънуват. Защо питаш за сънищата?

— Просто така — рече Роувърандъм.

— Заради малчугана. И аз така си помислих. — И Лунния човек извади от джоба си телескоп, който в разгънат вид се оказа огромен. — Мисля, че един поглед няма да ти навреди — заключи накрая.

Роувърандъм погледна — когато най-после успя да си затвори едното око и да задържи другото отворено. И видя света съвсем ясно. Първо забеляза далечната страна на лунната пътека, която разсичаше морето; стори му се, че вижда, макар и неясни и тънички, дълги редици дребни човечета, които се носят по нея, ала не можеше да бъде напълно сигурен. Лунната светлина бързо угасна. Слънцето постепенно надделя; и ето че изведнъж се озова в залива на пясъчния вълшебник (но от Псаматос нямаше и следа — Псаматос никога не допускаше да бъде наблюдаван); след малко в кръглата картина влязоха двете момченца и тръгнаха хванати за ръце по плажа. „Миди ли търсят или мен?“, запита се кучето.

Картината скоро се премести и той видя бялата къща на бащата на малчуганите, кацнала горе на скалите, градината й се спускаше чак до морето; на портата му се мярна — неприятна изненада — старият магьосник, седнал на един камък и запалил лулата си, сякаш си няма друга работа, освен да седи и да наблюдава, килнал старата си зелена шапка на тила и разкопчал сетре.

— Какво прави старият Арта-както-там-го-наричаше на портата? — попита Роувърандъм. — Мислех, че отдавна ме е забравил. И не му ли е свършила отпуската?

— Не, той те чака, кученцето ми. Не е забравил. Ако се върнеш сега, било то истински или като играчка, веднага ще те превърне в нещо друго. Не че толкова го е грижа за панталона му — той вече е зашит, — ала е много ядосан от намесата на Саматос; а Саматос още не се е отказал от плановете си да се разправя с него.

В следващия миг Роувърандъм видя как вятърът погва шапката на Артаксеркс и магьосникът хуква да я гони; съвсем ясно се видя чудната кръпка на панталона му, оранжева на черни точки.

— Все си мислех, че един магьосник би трябвало да може да си закърпи панталона по-прилично! — възкликна Роувърандъм.