Роувърандъм

Малкият Две разказа всичко на баба си. Как така Роувър е знаел, че през цялото време е принадлежал на бабата на момченцата? Та нали беше неин само един-два месеца, преди да го омагьосат. Питам се дали Псаматос и Артаксеркс са имали представа?

Бабата (наистина много изненадана, че кученцето й се е завърнало живо и здраво, ни най-малко несгазено от кола и непремазано от камион) не знаеше какви, да му се не види, ги говори внучето й; въпреки че той й разказа с най-големи подробности всичко, което знаеше, при това няколко пъти. Доста трудно схвана защо (тя си беше, разбира се, съвсем-съвсем мъничко глухичка) на кучето трябва да му викат Роувърандъм, а не Роувър, понеже така е казал Лунния човек („Що за налудничави идеи има това дете, хич не знам!“); и че кучето в края на краищата не е нейно, а на малкия Две, защото мама му го е донесла със скаридите. („Е, добре, скъпи, щом така искаш; но все пак си мисля, че го купих от сина на брата на градинаря.“)

Не ви предадох с подробности целия им спор, разбира се; беше дълъг и объркан, както често се случва, когато и двете страни са прави. Това, което трябва да знаете, е, че оттогава насетне наистина започнаха да го наричат Роувърандъм, и че наистина беше кучето на момченцето, и щом гостуването на малчуганите при баба им приключи, се върна в къщата, където някога бе седял върху скрина. Разбира се, никога повече не направи това. Част от времето прекарваше в скитане, а друга част, по-голямата, в бялата къща на скалата край морето.

Опозна стария Псаматос прекрасно, но не чак толкова, че да си позволи да изпусне П-то, и все пак достатъчно, че — когато порасна и стана голямо и достойно куче — да го изрови от пясъка по време на дрямката му и да се впусне в дълги сладки приказки с него. Наистина Роувърандъм стана много мъдро куче с изключителна репутация на местно равнище и преживя всякакви други приключения (много от които споделени с малкото момче).