Роувърандъм

Лунното куче не се изчерви, понеже не можеше; и не каза нищо, само отиде и се свря в един ъгъл и се запита доколко ли старецът е наясно със ставащото и доколко разбира онова, за което се говори. Също така прекара известно време в чудене какво точно е имал предвид господарят му; яо тези мисли не го тормозиха дълго — не беше от тия, дето много-много си го слагат на сърце.

Що се отнася до Роувърандъм, той поотдъхна ден-два, след което се появи Лунния човек и му свирна. И двамата поеха надолу и още по-надолу; спуснаха се по стълбата и слязоха в подземията, врязани направо в скалата, в пропастта над широките лунни долини надзъртаха малки прозорчета; после още по-надолу по тайни стълби, които сякаш минаваха под самата планина, докато най-накрая се озоваха в черно като катран място, където спряха, а Роувърандъм усети, че му се вие свят от безкрайното спираловидно въртеше все по-надолу и по-надолу.

В пълната тъмнина Лунния човек излъчваше меко сияние като лъчист глист и това им беше едничката светлина. Съвсем достатъчна впрочем, за да различат вратата — огромен капак на пода. Старецът го дръпна нагоре и щом капакът се повдигна, в помещението нахлу още тъмнина, сякаш се вля през отвора като мъгла, та Роувърандъм вече не виждаше дори мъждукането на Лунния човек.

— Хайде, доброто ми куче, скачай! — чу се гласът му от тъмнината. Едва ли ще е изненада, ако споделя с вас, че Роувърандъм не беше добро куче и нямаше намерение да изпълнява заповедта. Оттегли се в най-отдалечения ъгъл на стаичката и сви уши назад. Дупката го плашеше повече от стареца.

Но това не му помогна. Лунния човек просто го вдигна с една ръка и го пусна в черната дупка; и докато падаше ли, падаше в празното пространство, Роувърандъм чу гласа му далеч над себе си:

— Падай право надолу, после полети с вятъра! И ме чакай на другия край!

Това би трябвало да го успокои, но защо ли не изпита успокоение. По-късно Роувърандъм все повтаряше, че по-негово мнение дори падането от края на света не било по-ужасно; и че в крайна сметка това било най-страшното от всичките му приключения; и че всеки път, щом се сетел за него, се чувствал така, сякаш си е изгубил тумбалака. Човек може да се убеди, че не е забравил преживяното, като го чуе как крещи и се мята на сън върху рогозката пред камината.

Все пак всичко си има край. Макар и след доста време, постепенно започна да пада по-бавно и по-бавно, докато накрая почти спря. През останалата част от пътуването се наложи да използва крилата си; все едно излиташе през огромен комин — за щастие течението бе на негова страна и му помагаше. Когато най-после се оказа горе, се почувства безкрайно доволен.

Остана да лежи запъхтян на ръба от другия край на дупката и да чака Лунния човек покорно и обзет от неспокойствие. Той се появи след доста време и Роувърандъм едва тогава забеляза, че се намира на дъното на дълбока мрачна долина, заобиколена от ниски тъмни възвишения. Над тях почиваха черни облаци; оттатък облаците проблясваше самотна звезда.