Роувърандъм
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роувърандъм». Краткое содержание книги:
И Роувърандъм трябваше да лети, за да не изостане.
Двамата стигнаха до отвесна пропаст, не много дълбока, ала мрачна и лъскава като чер кехлибар, Роувърандъм надникна и видя потънала в сумрак градина53 долу в ниското; докато гледаше, цветът й се промени до мекото сияние на следобедно слънце, макар да не можеше да види откъде извира светлината, обливаща закътаното място, без да прехвърля отвъд. Сиви фонтани имаше там и дълги морави; и навсякъде деца, които танцуваха сънливо, разхождаха се отнесено и разговаряха помежду си. Някои разтърсваха главици, сякаш току-що станали от дълбок сън; други вече тичаха будни и бодри, заливайки се от смях: ровеха дупки, беряха цветя, строяха палатки и къщи, гонеха пеперуди, ритаха топки, катереха се по дървета; и всички пееха.
— Откъде се появиха? — попита Роувърандъм, едновременно объркан и очарован.
— От креватчетата по домовете си, разбира се — отвърна Лунния човек.
— И как са стигнали до тук?
— Това изобщо нямам намерение да ти обяснявам; и никога няма да разбереш. Ти си щастлив, както би бил всеки на твое място, че изобщо си попаднал тук; ще ти кажа само, че децата не използват пътя, по който дойде ти54. Някои от тях идват често, други рядко, а повечето сънища са моя работа. Е, една част си ги носят със себе си, като обяда в училище, има и една част, която (отбелязвам го със съжаление) е дело на паяците — но не и в тази долина и не при положение, че ги пипна. А сега да вървим да се присъединим към игрите им!
Кехлибарената скала се спускаше отвесно надолу. Бе прекалено гладка дори за паяк — не че някой паяк се е опитвал да се изкатери по нея; понеже лесно можеше да се спусне надолу, ала нито паяк, нито друга някоя твар би могла да се изкатери обратно нагоре; над тази градина бдяха тайни стражи, излишно е да споменаваме Лунния човек, без който никоя веселба не минаваше, понеже това си бяха неговите веселби.
Той се изтърси и посред тази. Ей така си седна и се понесе като със шейна — фиуууу — право във вихъра на детската тумба, а Роувърандъм се изтърколи отгоре му, забравил, че може да лети. Или поне че можеше да лети — понеже когато се окопити, вече долу, установи, че крилата му ги няма.
— Какви ги върши това кутре? — обърна се едно момченце към Лунния човек. Роувърандъм се въртеше като пумпал, опитвайки се да си види гърба.
— Търси си крилата, малкият. Мисли, че ги е остъргал о скалата, докато се е спускал, ала не знае, че са в джоба ми. Тук не се позволяват никакви крила, хората не си тръгват от тази долина просто ей така, без да питат, нали така?
— Да, дядо дългобради! — извикаха в един глас двайсетината деца, а едно момченце сграбчи стареца за брадата и се покачи на рамото му. Роувърандъм беше убеден, че малкият мигом ще бъде превърнат в пеперуда или гумичка за триене, или нещо подобно.
Ала Лунния човек само каза едно: „Честна дума!, малкият, бива си те като катерач по въже. Ще трябва да взимам уроци от тебе.“ След което запрати хлапето във въздуха. И момченцето не падна обратно; даже не понечи. Застина си във въздуха; а старецът му хвърли едно сребърно въже, което извади от джоба си.
— Слез по въжето също толкова бързо! — рече той; а момченцето така и направи, и само миг по-късно вече беше в обятията на магьосника, където бе подобаващо нагъделичкано. — Ако продължаваш да се смееш така, ще се събудиш — предупреди го Лунния човек и го пусна на тревата при приятелчетата му.
Роувърандъм бе оставен да се забавлява на воля и тъкмо се беше отправил към една прекрасна жълта топка („Съвсем като моята вкъщи“, помисли си), когато дочу познат глас.
— Малкото ми кученце! Ето го малкото ми кученце! Винаги съм знаел, че е истинско. Толкова е хубаво, че най-сетне го намерих, прерових пясъците надлъж и нашир, виках и свирих ден след ден!
Още щом чу този глас, Роувърандъм повдигна лапи и застина в умолителна поза.
— Малкото ми молещо се кученце! — провикна се мъничкият Две (разбира се); и се спусна да го потупа по гърба. — Къде се изгуби?
Първото, което Роувърандъм каза, беше:
— Чуваш ли ме?
— Разбира се, че те чувам — възкликна малкият Две. — Но когато мама те донесе вкъщи първия път, ти изобщо не пожела да ме чуеш, въпреки че ти говорих на най-добрия си кучешки. И не вярвам да си искал да си говориш с мен; изглеждаше замислен за нещо друго.
Роувърандъм обясни колко съжалява и каза на момченцето, че е изпаднал от джоба му; и му разказа всичко за Псаматос и за Буревестник, и за повечето си приключения, откакто се бе изгубил. Ето как момченцето и братята му научиха за странния пясъчен човек, както и други полезни неща, които иначе нямаше как да разберат. Малкият Две беше на мнение, че Роувърандъм е чудесно име.
53
За сходството между лунната градина и тази в „Къщичката на изгубените игри“ от „Изгубени предания“ вж. предговора. В „Градината зад Луната“ на Хауърд Пайл героят Дейвид също посещава градината на Лунния човек, където децата играят и се смеят. Тук, както и в „Роувърандъм“, малчуганите явно са изминали пътя до градината в съня си, тъй като истинските им телца остават на земята. Дейвид стига до градината по по-прозаичен начин: по задните стълби в къщата на Лунния човек.
54
За „Пътеката на сънищата“ вж. предговора.