Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Вдигнах очи към петнистото лице на министъра и открих добротата в очите му. „Всъщност той съвсем не е лош човек“ — помислих си. Тогава разбрах, че хората се държат така, както се отнасяш към тях — добре или лошо.
— Хайде, престани да плачеш. Ако слезеш долу още сега, собственичката на дома и Окацу ще се учудят и може да ти се карат. Затова остани при мен и ме позабавлявай.
Допреди минута изпитвах ужас от него, а сега на сърцето ми беше леко и се чувствах почти щастлива. Избърсах сълзите си и започнах да му говоря, каквото ми дойде на ума. Разказах му за живота си: как всяка сутрин уча английски в училище и колко много домашни ни дават, как вечер, по време на банкетите, чуждестранните гости ми помагат да се подготвя и съм най-добрата в класа; колко ми е неловко, когато икономът на дома се обажда в училище, за да ми съобщи, че имам дневен ангажимент, и трябва да се извинявам с болест или смърт в семейството си.
Министърът слушаше и кимаше развеселено. Разказах му още, че си спестявам пари за пишеща машина, тъй като след третия семестър искам да уча машинопис при учителката си Мери Янагава, японка, родена в Лондон.
Колкото повече говорех, толкова по-внимателни ставаха очите му. От време на време ми се усмихваше и изръмжаваше нещо одобрително.
— Утре пак трябва да станеш рано за училище, нали? Върви сега, но не казвай нищо на Окацу, която със сигурност ще почне да те разпитва. Аз ще уредя всичко. — Той извади от портмонето си банкнота от 100 йени. (Днес това са около 200 000 йени.) — Ето, вземи това и го скрий в спестовната касичка за машината. — Той мушна банкнотата в деколтето на кимоното ми. Явно искреността ми беше намерила път към сърцето му. Добре направих, че му разказах как живея.
Когато слязох долу, Окацу се втурна към мен.
— Е, как мина? Доволен ли остана министърът? — Въпросите й валяха като дъжд.
Искаше ми се да й кажа, че министърът е останал доволен, макар и в друг смисъл, но си спомних, че той ме бе помолил да си мълча. Затова само кимнах с глава, повиках една рикша и побързах да се прибера вкъщи.
През нощта не можах да затворя очи. Може би след случилото се с мен министърът щеше да се стресне и никога вече да не върши неща, които можеха да му навлекат отвращението и омразата на едно младо момиче. Дано беше разбрал, че е много страшно да бъде мразен до края на живота си.
На следващия ден баба ми и една възрастна гейша от дома посетиха оками-сан на Томбо и й връчиха бон за пазаруване в универсалния магазин — така да се каже, като обезщетение. Освен това й поднесоха извиненията си.
Винаги когато срещах министъра на приемите, той ме викаше при себе си:
— Ела и седни до мен. — Даже когато присъстваха гейши с по-висок ранг, той ми нареждаше да седна точно до него и невъзмутимо обясняваше на гостите: — Това мило момиче ме отблъсна.
Ако тогава бях проявила слабост и бях отстъпила, макар и със сълзи, щях да се чувствам завинаги омърсена… Наистина имах късмет. Разбира се, трябва да благодаря за щастливия изход и на великодушието и разбирането на министъра. Запомнила съм го с добро и го споменавам с благодарност и днес, след толкова много години.
Спомени от детството
Мисля, че е време да разкажа някои неща за детството си.
Дядо ми е ръководил болница в корейския град Инчон. Баща ми го последвал там. По-късно довел няколко млади корейци в Япония и им помогнал да получат добро образование.
Тогавашната колониална политика на Япония беше много жестока, но дядо и татко не споделяха широко разпространените предразсъдъци по отношение на корейците. Бях само на една година, когато в дома ни се появи корейският студент Чон. Срещу храна и легло той помагаше в домакинството. Тъй като бях единствена дъщеря на родителите си, те не смееха да ме поверят на грижите на домашна прислужница или болнична сестра, но изобщо не се тревожеха, когато оставах по цял ден сама с младия Чон. Аз нямам спомени от онова време, но така са ми разказвали.
Когато изгубех Чон от поглед, дори само за миг, избухвах в плач и тръгвах да го търся. Където и да отидеше той, и аз бях с него. Не знам защо, но го наричах „Чон-чама“9. „Чон, ти си единственият в къщата, към когото се обръщат със «сама»“ — завиждаха му другите.
Чон не само се грижеше за мен, той беше и първият ми домашен учител, следователно най-важната личност в живота ми. Помня смътно лицето му, но съм сигурна, че беше със светла кожа и тесни очи.
9
„Чон-чама“ — Умалително име за учтивото обръщение „сама“; сравни чан в речника.