Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
Върху бюрото завари хаос. Разтворени книги се трупаха една връз друга. Бяха от онези, които Сюзън тъй и не се научи да разгадава. Някои букви се рееха над страниците, други се скупчваха в сложни фигури, които те четяха, докато и ти четеш тях.
Странни уреди бяха пръснати навсякъде. Малко напомняха за навигационни инструменти, но за кой ли океан и под кое небе?
Имаше няколко пергамента. Веднага се познаваше, че ги е запълнила ръката на Смърт. Сюзън тъй и не бе срещнала досега човек, който да пише с шрифт „Таймс Роман“.
Май се бе опитвал да състави програма.
„Клач — не. Хоуондаленд — не. Ахатовата империя — не.
Приблизително 20 милиона деца, по около килограм играчки на дете.
Тоест 20 000 тона, значи 2000 тона на час.
Да не забравя следите от сажди по килима. И да се упражнявам в «Хо-хо-хо!».
Възглавницата!“
Тя грижливо остави листа на мястото му.
Задълбаваш в работата и рано или късно тя също задълбава в теб. Смърт бе отдавна запленен от хората, но изследването никога не е едностранно занимание. Някой би могъл да си прекара живота, като наблюдава личния живот на елементарните частици, а накрая изведнъж открива, че е в състояние или да знае кой е, или да осъзнава къде се намира, но не и двете неща едновременно. Смърт се бе заразил от… човещината. Не от съвсем истинската, а от приемливо нейно подобие, стига да не се вглеждаш прекалено придирчиво.
Дори къщата му приличаше донякъде на човешките. Смърт си обзаведе и спалня, макар никога да не мигваше. Е, щом подражаваше в какво ли не на хората, дали не бе опитал и каква е на вкус лудостта? В края на краищата и тя беше сред най-популярните увлечения на човечеството.
Или пък след толкова хилядолетия ненадейно е решил да се държи мило.
Сюзън влезе в Залата на животомерите. Като малка харесваше звука им. Съскането на пясъка в милионите стъклени часовници, тихият звън, с който изчезваха пълните и се появяваха празните, вече не я радваха кой знае колко. Сега разбираше какво става тук. Вярно, на всеки му идва времето. Просто й се струваше непристойно и да се заслушаш, когато се случи.
Огледа наоколо и щеше да се махне, но зърна отворена врата на място, където досега бе имало само стена. Аха, била е замаскирана с цял шкаф шепнещи пясъчни часовници.
Вътре имаше несравнимо по-тясно помещение, горе-долу с размерите на катедрален храм. И неговите стени бяха запълнени от пода до тавана с рафтове, на които се мъдреха животомери. Не ги виждаше добре в едва проникващата мъждива светлина. Застана по средата и щракна с пръсти.
— По-светло! — заповяда небрежно.
Пламнаха още няколко свещи.
В тези часовници имаше нещо… сбъркано.
Другите в голямата зала, макар да представляваха една метафора, наглед бяха плътни вещи от дърво, бронз и стъкло. А тук сякаш се състояха от отблясъци и сенки.
Сюзън доближи един от по-големите и прочете табелата: „ОФЛЪР“.
— Ха, богът-крокодил ли?!
Е, вероятно и за божествата можеше да се каже, че живеят в някакъв смисъл. Но доколкото и беше известно, те никога не умираха. Само се смаляваха до призрачен глас, носен от вятъра, и до бележки под линия в трактати за религията.
Имаше още много животомери на богове и тя разпозна някои имена.
По рафтовете обаче се редяха и по-малки часовници. Щом започна да чете табелите, Сюзън едва потисна истеричния си кикот.
— Феята на зъбчетата? Джек Скрежко? Богът на… Какво?!
Тя отстъпи стъписана и нещо хрусна под краката й. По пода имаше парченца стъкло. Наведе се и вдигна най-едрото с табелата…
„ДЯДО ПРАС.“
— О, не! Вярно било… Дядо, какво направи…
Когато тя излезе, свещите угаснаха. Мракът отново изскочи от ъглите. А в тъмата нещо припука по разпиления пясък и засия мъничка искрица…
Муструм Ридкъли нагласи по-стегнато хавлията около кръста си.
— Е, господин Модо, докъде стигнахме с подготовката?
Градинарят на Невидимия университет отдаде чест.
— Цистерните са пълни, господин Архиканцлер, сър, господарю! — докладва бодро. — От сутринта грея бойлерите!
Другите старши магьосници се тълпяха предпазливо на прага.
— Муструм — направи последен опит Лекторът по съвременни руни, — все пак мисля, че постъпваш крайно неблагоразумно. Щом банята бе затворена толкова старателно, имало е някаква сериозна причина.
— Спомни си надписа на вратата — мрачно натърти Деканът.
— А, къде ли не изписват такива страхотии, та да отпъждат досадниците — махна с ръка Ридкъли и взе ново калъпче сапун.