Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— Защо правиш това?! — изпищя тя диво.
— СЪЖАЛЯВАМ, НО НЕ МОГА ДА СПОДЕЛЯ С ТЕБ. ЗАБРАВИ, ЧЕ СИ МЕ СРЕЩАЛА. А И НЕ Е ТВОЯ РАБОТА.
— Как да не е моя работа? Нима бих…
— НИЕ СИ ТРЪГВАМЕ.
— Спокойни сънища — мило пожела Албърт.
Часовникът отброи два къси удара за изминали тридесет минути. Още беше шест и половина. А двамата вече не бяха в стаята.
Шейната летеше в небето.
— Нали знаете, че тя ще се заинати да разрови всичко до последната подробност? — промърмори Албърт.
— НИМА? ОЛЕЛЕ.
— Особено след като й натрихте носа, че не е нейна работа.
— УБЕДЕН ЛИ СИ?
— Ъхъ — изсумтя старецът.
— АУ, КАКВА ГРЕШКА ОТ МОЯ СТРАНА. ОЩЕ МНОГО ИМАМ ДА УЧА ЗА НРАВА НА ХОРАТА, НАЛИ?
— Ох… Това не знам…
— ОЧЕВИДНО Е, ЧЕ БИ БИЛО КРАЙНО НЕУМЕСТНО ДА НАМЕСВАМЕ И ЧОВЕК В ТАЗИ ИСТОРИЯ. ЗАТОВА, АКО НЕ СИ ЗАБРАВИЛ, АЗ Й ЗАБРАНИХ КАТЕГОРИЧНО ДА СЕ НАБЪРКВА.
— Да, бе…
— ПЪК И ТОВА НЕ Е СЪГЛАСНО ПРАВИЛАТА.
— Ама нали все се ядосвате, че онези сиви гнусници тъкмо това правят — нарушават правилата до последното.
— ВЯРНО Е, НО НЕ МОГА ДА РАЗМАХАМ МАГИЧЕСКА ПРЪЧКА И ДА ВЪЗСТАНОВЯ РЕДА. ИМА ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ ПРОЦЕДУРИ. — Смърт се загледа някъде напред, после вдигна рамене. — ЗАСЕГА И БЕЗ ТОВА СМЕ ТВЪРДЕ ЗАЕТИ. ИМАМЕ ДА СБЪДВАМЕ НАДЕЖДИ И ДА ОПРАВДАВАМЕ ДОВЕРИЕ.
Сюзън стърчеше вцепенена до камината.
Не че Смърт й беше неприятен. Погледнат като личност, а не в ролята на неизбежния край, той будеше у нея симпатия, макар и малко особена.
Въпреки това…
Долови тихо прашене откъм саксията с празничното дръвче. Гарванът отстъпи неловко от парчетата на доскорошната стъклена топка.
— Моля за извинение — смънка птицата. — Инстинктивна видова реакция. Нали разбираш — кръгло, блестящо, как да не го клъвнеш?
— Онези шоколадови монети са за децата!
— ПИСУК?
Смърт на мишките все пак се дръпна по-настрани от лъскавите кръгчета.
— И защо го прави?
— ПИСУК.
— Значи и ти не знаеш?
— ПИСУК.
— Да не се е сплескал? Да не е сторил нещо на истинския Дядо Прас, без да иска?
— ПИСУК.
— А защо не ми казва?
— ПИСУК…
— Ох, много ми помогна, сърдечно благодаря!
Сюзън седна и протегна ръка. Смърт на мишките скочи върху дланта й. Усещаше ноктите му като иглички.
— Наистина ли нещо се е объркало в главата му?
— ПИСУК — вдигна рамене скелетчето.
— Но би могло да се случи, нали? Той е прастар и предполагам, че се е нагледал на ужасни случки.
— ПИСУК.
— Споделил е цялата мъка на този свят — преведе гарванът.
— Чух вече — промърмори тя.
И това беше вродена способност. Разбираше не това, което се опитваше да каже плъхчето, а направо смисъла.
— Значи нещо се е объркало, а той не иска да ми каже? — Ядоса се още повече. — Но е взел Албърт да му помага.
Мислеше си: „Хиляди… не, милиони години върши все едно и също. А работата не е от най-приятните. Далеч не винаги среща невъзмутими старци, посрещащи спокойно края си на преклонна възраст. Рано или късно всеки би рухнал.“
Някой трябваше да направи нещо. А Сюзън беше достатъчно проницателна, за да е разбрала вече, че тази фраза с нищо не помага. Хората, които я изричаха, никога не добавяха: „И този някой съм аз.“ Да, обаче някой трябваше да направи нещо, а в момента множеството, обхващащо съдържанието на „някой“, се състоеше единствено от нея.
Тя се съсредоточи. Тази дарба пък беше най-лесна за използване от всички. Затвори очи, изпъна напред ръцете си с дланите надолу, разпери пръсти и полека отпусна ръце.
Още преди да ги допре в тялото си, чу как часовникът престана да цъка. Последното „тик-так“ много приличаше на протяжно предсмъртно хриптене.
Времето спря, но за нея последователността на събитията се съхрани. Като малка се чудеше защо гостуването при дядо й може да трае цели седмици, а когато се върнат вкъщи, календарът си е пак на датата, когато бяха тръгнали.
Вече знаеше отговора на „защо“, само че отговорът на „как“ вероятно бе недостъпен за човешкия ум. Някога някъде и някак циферблатът на часовника просто нямаше никакво значение.
А между два логични момента се вместваха милиарди ирационални. Зад часовете имаше и място, където Дядо Прас фучеше на шейната си, феите на зъбчетата се катереха по стълби, опрени в прозорците на детските стаи, а Джек Скрежко рисуваше по стъклата. В безкрайните пролуки между тромавите секунди и Смърт минаваше като вещица между капките на пороя.
И хората можеха да жив… А, не да живеят. Ако ще да разтвориш чаша вино в цистерна с вода, ще имаш повече течност, но същото количество вино.