Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
ГЛАВА VII
РАЗДЕЛЕНИ
По същото време двамата чуждопланетници седяха един до друг в ъгъла на някакво подземие със здраво свързани назад ръце, лишени от възможността да се движат и допи ла разговарят помежду си.
Подземието беше една от онези кръчми, които могат да се видят в покрайнините на големите доларландски градове и в които си дават среща представителите на утайката на обществото и на върховете му.
Опрени на дървен тезгях, седяха двама души с черни блузи и черни маски на очите. Единият от тях беше истински гигант. Зад тезгяха застана трети мъж, който би всял страх и у най-безстрашните: едната половина на лицето му сякаш липсваше. Там се червенееше някаква тъкан, но нямаше нито око, нито буза. Лицето като че бе изрязано с нож наполовина. Той сложи на тезгяха две чаши и наля в тях уиски със сода. Едва тогава другите двама свалиха маските си, глътнаха на един дъх питието и подложиха отново чашите си.
— Имаше ли затруднения? — запита човекът с половин лице.
— Не. Полицията, както и трябваше да се очаква, не мръдна пръст. Смешно беше да се гледа как ги отвлякохме под носа й.
— Не сме имали досега такава чудновата плячка — засмя се дрезгаво вторият. — О, я ги погледнете: не ви ли приличат на риби?
Гигантът взе в ръце пълно шише с чаша и се запъти към пленените.
— Освежете се! — ревна той. — Разходката ни не беше много дълга и не вярвам да сте се изморили, от лежане, но ние сме възпитани хора.
Тогава видя, че ръцете им са още свързани. В изблик на добри чувства сложи върху близката маса шишето, като го захлупи с чашата, и преряза с нож вървите. После напълни чашата, подаде я на единия:
— Няма опасност да избягате, от мене да мине. Хайде, пий!
Пленникът пое в ръка чашата и не знаеше какво да прави с нея, защото шлемът му пречеше да пие, а не се решаваше да го свали. Задържа чашата в очакване да види какво ще последва. Гигантът едва сега съобрази, че устата му е плътно затворена от шлема.
— Виж ти, същински средновековни рицари в броня! — провикна се той със своя гръден, дрезгав глас през смях. — Я ми кажете, гълъбчета, и женичките си ли оставяте у вас в такава броня? Чувал съм, че рицарите оковавали жените си да не им изневеряват, ха-ха-ха! — изсмя се и с грубо движение се опита да махне шлема на Мен Лу, за да открие устата му. Мен Лу инстинктивно дръпна глава назад. Това, изглежда, разсърди гиганта. Той вече се бе подкрепил достатъчно с уиски и с упоритостта на пиян човек продължи да тегли шлема.
Ли Фай направи знак на Мен Лу да се подчини. Той внимателно свали шлема си и пое послушно чашата. Но великанът така я притисна към устните му с огромната си лапа, че всичкото питие се изля наведнъж в гърлото на Мен Лу и го задуши.
— Виж ти каква рибя муцуна! — обърна се доларландецът към другарите си. — И това ми било човек! Пий, рибо такава! — напълни той отново чашата и се опита пак да я излее в гърлото му. Двамата му другари приближиха да вземат участие в сцената, ухилени гледаха страдащия Мен Лу, надничаха в устата му, по голата му брада и пиянски цъкаха с език.
А Мен Лу се задушаваше. Отблъсна с отвращение втората чаша, закашля се и посиня. Гръдният му кош бе притиснат от огромната тежест на земната атмосфера, дробовете му се свиваха от обилието на кислород, погълнатото питие изгаряше вътрешностите му. Той се сгърчи в конвулсии.
— Сложете Си веднага шлема, Мен Лу! — викна Ли Фай.
Мен Лу вдигна ръце да прикрепи шлема, но единият от тримата му го издърпа. Те се заливаха в смях, като гледаха отчаяните му усилия да поеме глътка ценен въздух.
— Мята се като риба на сухо! — крещеше истерично човекът с половин лице.
— Я да видим какво имат те под броните си — предложи гигантът и се нахвърли върху Мен Лу, опитвайки се да свали скафандъра му.
Тогава Ли Фай разбра, че трябва да се намеси. С неподозирана сила отхвърли настрана нахалника и като обясняваше учтиво, че другарят му не може да живее без скафандър, започна да му слага шлема.
Мен Лу изпадна в състояние, когато мисълта престава да работи. Почувствува виене на свят, вътрешностите му се преобърнаха и свиха като изстискана гъба; загуби съзнание, олюля се и щеше да падне, ако Ли Фай не го беше задържал.