Съкровището на планетата Земя

— Та кой ги пита тях? Това е нечувано! Такова престъпление! Да се съберат съдиите от цял свят, пак не ще измислят достойно наказание за…

— Но нали нашата делегация трябваше да тръгне отдавна?

— Как ще тръгне!… Вие нямате представа какво правят онези от Доларландското посолство! Две седмици отлагат визата им под най-различни предлози. Какво знаете вие, младите, за тия вълци! Прилежно изучавате езика им…

— Александър Егорович! — промълви тя с упрек.

— Е, това за езика… аз вече лошо го казах!… Мисля, че много ви харесват песните им, глупавите им танци… Е, то не се отнася за вас, Лидочка! — погали той ръката й, после продължи сериозно: — Възмутен съм от вдън душа. Не мога да се помиря с мисълта, че астрономи и космонавти от цял свят горят от нетърпение да се срещнат с първите интерпланетарни летци, между които положително има велики учени, а там…

Професорът не довърши мисълта си, а грабна вестник:

— Вижте само тези заглавия: не е ли истинско кощунство, не е ли срам за цялата ни планета?!… „Мистерията в град Д.!“ — зачете с трептящ от възмущение глас. — „Марсиани или маскирани агенти? Кой стои зад гърба на «марсианите»? Къде е корабът — отлетял или укрит?…“ Е, какво ще кажете?

— Четох, Александър Егорович…

— Ако не бяхте направила онези снимки, можеше човек наистина да се усъмни дали е имало такъв кораб, или всичко е било блъф с някаква спекулантска цел… Но ние знаем със сигурност… — И забравил, че се намира пред дама, професорът хвърли с проклятие вестниците на земята, а после се наведе и внимателно ги събра:

— Това са документи… Да, документи, когато светът ще поиска сметка за всичко. Какво си мислят те: че са всесилни? Не, те ще дават един ден отчет!

— Ох, те винаги са съумявали да отхвърлят всяко обвинение с дипломатически трикове и дори с нагли лъжи!

Лида изрече това с такъв неподходящ за възрастта й тон, че професорът не можа да сдържи усмивката си. Но той разбираше възмущението й — нали тя първа бе видяла космическия кораб преди неговото приземяване. Интересът й към него и към екипажа му беше естествен. В оня забележителен ден тя на своя глава бе направила опит да узнае какво става с кораба и вдигна на крак много обществени институти. Той дори не се реши да й се скара, макар напълно да заслужаваше това.

— Най-лошото е, че в момента не можем нищо да предприемем, а по-късно — ще бъде навярно много късно! — рече той съсредоточен.

— Но защо международната организация…

— За ООН ли говорите? Е, ООН преди всичко трябва да се свика на заседание, после да се предложи специална точка в дневния му ред, след това да се прегласува дневният ред… Виждате — тази процедура е много по-важна от живота на героите, извършили нечуван подвиг за пръв Път в историята на нашия свят… Не, ще се наложи утре да отлетя за Москва — неочаквано заключи професорът.

— За Москва ли? — изненада се девойката.

— Да — потвърди той, но нейното учудване в същия миг го накара да почувствува нередното в решението си. — Всъщност никак, никак не е нужно… — добави с тих глас. — Не сме ние единствените в нашата страна, които мислят за съдбата на марсианите… Впрочем съмнявам се… никак не съм сигурен, че те са от Марс, както твърдят… Ще видим, ще видим… Колегите от Центъра не по-малко от нас бързат и се безпокоят… Ще ги бавят, ала не могат да им откажат виза… И те непременно ще намерят космонавтите и ще ги доведат у нас — бъдете сигурна! Ще ги видим, непременно ще ги видим!