Съкровището на планетата Земя

Спомни си съчувствения поглед на портиера, а след това в съзнанието му изникна образът на жена му, Ана Ивановна. Е, с нея беше още по-зле, май че я остави със сълзи на очи… За втори път посегна към телефона: трябваше да й се обади, да я успокои; с нищо не беше заслужила такова държание… Но и този път не се реши да набере номера. „Ще потърпи, тя е свикнала“ — рече си: Не може да се отрече, тя винаги е понасяла героично всичко. Добила бе навик да приема в реда на нещата обстоятелството, че в нейния живот властвува един закон и един дълг: да се грижи за него. Започна още от онези паметни дни, когато той излезе от къщи през един мъглив октомврийски ден и подхвърли мимоходом, че има важна работа. Оттогава тя привикна да търпи и чака. И в това безропотно търпение имаше нещо колкото привлекателно, толкова и досадно. В дните, когато той биваше овладян от грижи, нейната безмълвна привързаност се превръщаше в бреме. Досаждаше му подчертаното й отношение към него като към човек, роден за велики дела, а тя — само да го крепи. Мълчи и не пита, чака той сам да заговори. „А нима няма да е по-леко, ако попиташе?“ — сърдеше й се той… А какво ли прави сега, останала сама в огромния дом, където нейната слабичка фигурка се губеше? Видя я тъй самотна и изоставена, че сърцето му се изпълни с жал. Доведе я чак тук, неизразимо далеч от единствената дъщеря и от двете момчета-внучета, които обичаше с обич, на каквато беше способна единствено тя… В Москва при това имаше познати, можеше да отиде при тях в такива дни, да побъбри и се развлече, ами тук?… Е, няма що: трябва да телефонира!

— Ана, вие ли сте? — попита той, сякаш можеше да бъде някой друг с нейния глас. — Е, май че… май че сте плакали?. На такова ми прилича. Е, няма нужда, няма нужда — нищо не се е случило де! Исках да ви помоля да не се тревожите за мене. Излишно е. Напразно… пък и всичко мина. Хайде, успокой се, бабичко ти моя единствена!…

Вслуша се с много нежност в нейния ласкав старчески шепот. Поусмихна се на припрените й уверения, че съвсем не се е тревожила — няма за какво и не разбира защо мисли така… Обеща й на обед да се прибере по-ранко и затвори телефона с чувството, че е свалил от плещите си поне това бреме. Отново се усмихна на нейната наивна вяра, че не забелязва състоянието й. Съвсем неочаквано си спомни как беше се прибрал след революцията, когато тя бе загубила всяка надежда. С каква радост го посрещна!… Не отрони дума да се оплаче от мъченията, претърпени заради него след нахлуването на белите в града, нито за дългите гладни дни… Нищо! Отклоняваше въпросите му с усмивка и винаги гледаше напред в бъдещето. Такава жена!… И как пълно беше тяхното щастие, когато се роди дългоочакваното дете! Оттогава той почна да дели с малката дъщеричка топлите майчини грижи на Ана и можеше да си поотдъхне от нейната почти тиранична нежност. Усмихна се още веднъж на спомените и посегна отново към вестниците.