Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
Саймън хвърли бърз поглед към вещиците — арогантността им беше изчезнала и те се спогледаха въпросително. Старицата провлачи крака и промърмори нещо под носа си.
Саймън последва Шадболт и останалите през врата, която началникът на стражата държеше отворена. Чувството му на отвращение се засили. Преддверието беше осветено от две кръстосани факли. Прозорецът в другия край беше със спуснати капаци. Въздухът беше наситен със зловонна миризма от трите ковчега, сложени върху дървени магарета. Началникът на стражата вдигна капаците и Саймън почувства как сърцето му заби по-бързо. Чу стоновете и възгласите на отвращение на приятелите си. Погледна и отвърна лице. Не можеше да повярва на очите си. Трите трупа очевидно бяха на млади жени, доста разложени, но не това преобърна стомаха и ужаси душата му. Очите и устите им бяха здраво зашити с дебел черен конец.
ПЕТА ГЛАВА
Процесът се състоеше просто в записване на присъдата. Вещиците, Агнес Ратолиър и двете й дъщери, Елиънор и Изабела, бяха признати за виновни по обвиненията в магия. Когато кметът попита дали имат какво да кажат в своя защита, старата Агнес само се изхрачи и плю.
— Съдът ви признава за виновни — каза им кметът — за убийство, измяна и ужасен заговор. Престъпленията ви са твърде ужасяващи, за да бъдат описвани. Те са ненавистни и на Бога, и на хората. Затова с пълномощията, дадени на този таен съд, ще бъдете умъртвени. Ще бъдете обесени за вратовете, докато умрете. — Той събра ръце. — Осъждам ви от името на краля и Светата майка Църква. — Той кимна към двамата доминиканци. — Присъдата ще бъде изпълнена незабавно.
Вещиците бяха изведени. Едната от дъщерите се усмихваше, а другата тихичко си пееше. Майка им изглеждаше спокойна. Тя огледа съда, сякаш за да запомни всяка подробност.
Щом излязоха от залата, кметът почука по масата.
— Присъдата трябва да бъде изпълнена незабавно.
— Аз бих препоръчал да не го правите — обади се един от доминиканците. — Милорд кмете, нашата задача е изпълнена. Както знаете, ние разпитахме вещиците. Те са виновни като Юда. Но все пак, трябва да им бъде предложена утехата на Църквата и възможността да се покаят.
— Не трябва ли да бъдат изгорени? — попита Дрейкът. Въпросът му беше посрещнат от одобрително мърморене.
— Не трябва ли телата им да бъдат унищожени от пламъците? — настоя той. — Както душите им ще горят в ада?
— Не съм съгласен — обади се брат Мартин. — Аз съм изповедник на осъдените на смърт, но съм и официален свещеник на този съвет. Такива проблеми трябва да бъдат пазени в тайна. Никакъв огън, никакво бесене на Кинг’с Крос. Нека да умрат на мястото на ужасните си престъпления, в мрака на гората Дийн. — Той сви рамене. — Това е единственият начин да бъдат обединени правосъдието и тайната.
Брат Мартин говореше рязко и трескаво. Доминиканците кимнаха.
— Разумно е — каза един от тях.
— Можем ли да го направим? — изхленчи Шиплър.
— Законът го препоръчва — обади се Шадболт, готов да подкрепи брат Мартин.
— Изпратих — бързо се намеси кметът — молба в Лондон за разрешение този процес да бъде запазен в тайна, за да не бъде нарушено общественото спокойствие и да бъде запазен общественият ред. Казано направо — добави той уморено — ако вещиците бъдат изгорени, това може да привлече внимание. Дори в дебрите на гората Дийн толкова голям огън може да привлече любопитни. Съгласен съм с брат Мартин. Утре вечер, след като падне мракът, ги отведете на мястото, където са вършили гнусните си ритуали и ги обесете. Мастър Шадболт, ти и приятелите ти носите отговорността да изпълните законната присъда и да се уверите, че те ще умрат, както повелява законът. — Той отпи от бокала си. — Ще останете в сградата на Съвета, докато тръгнете и ще изчакате на мястото на екзекуцията три дни. — Той млъкна. — Три дни те ще висят, после ги промушете с колове през сърцата и ги заровете надълбоко. — Той погледна Шадболт. — Ти, приятелите ти и брат Мартин ще получите специално възнаграждение, както и позволение да вземете от складовете на съвета каквото ви е необходимо. — Кметът вдигна ръка. — Преди да се разделим, всички ще се закълнат да пазят тайна. Който я наруши, ще изгуби живота си на този свят и душата си на онзи!
Саймън потрепери. Доминиканците, кметът и двамата членове на съвета бяха бледи и уплашени. Танцуващата светлина от свещите и факлите допринасяше за настроението му. Той се боеше — злото, което беше нахлуло в тази стая, все още се таеше в неосветените й ъгли или по потъналите в сянка наклонени греди. Приятелите му се чувстваха по същия начин. Лицето на Мухоловката се кривеше и гърчеше. Веселяка беше стиснал ръце пред себе си като в пламенна молитва. Дори Шадболт, който винаги се хвалеше, че не се бои от никого, тайно попи потта от лицето си. Брат Мартин забързано прехвърляше броеницата през пръстите си с притворени очи, а устните му се движеха в безмълвна молитва.