Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
— Изпих толкова много от скапания ейл — изхриптя той, — че трябва да се изпикая.
Саймън го изчака да навлезе между дърветата. После слезе, сложи стрела в един малък арбалет и се скри зад каруцата. Търговецът се появи, завързвайки шнуровете на панталоните си и се качи на мястото си. Саймън отиде до него, зареди арбалета и го насочи. Челюстта на Беззъбия увисна.
— В името на Бога! — запротестира той. — Аз съм просто един беден търговец. Нямам нито злато, нито сребро, само няколко пенита.
— Не ме интересуват парите или стоката ти — отвърна Саймън. — Нека ти се представя. Саймън Котърил, някога дърводелец, а сега помощник-палач в кралския град Глостър, един от отряда на мастър Шадболт.
— Не знам за какво говориш. — Но тревогата на Беззъбия беше повече от явна. Ръцете му трепереха и преглъщаше толкова трудно, че адамовата ябълка в мършавото му гърло подскачаше и се тресеше. Саймън се приближи и ощипа ръката му с изпъкнали вени.
— Не вярвам в чудеса, Беззъби, но ето човек, който би трябвало да е мъртъв, да гние в гроба и да храни червеите, а той седи пред мен жив и здрав. Ако твърдиш, че си невинен, ще те закарам до най-близкото село и ще накарам началника на стражата да те задържи.
— Ще убия тази бъбрива кръчмарка! — изстена Беззъбия, закрил лице с ръце.
— Или — продължи Саймън, като бръкна в кесията си с една ръка — ще ти дам една сребърна монета и ще те пусна, но при едно условие! Да ми кажеш истината.
Беззъбия погледна нагоре към дърветата.
— Сгреших, трябваше да ида в Уелс и да остана там. — Той погледна към Котърил с насълзени очи. — Но аз съм роден тук и ми домъчня за дома.
— Това може да се оправи — отвърна Саймън. Беззъбия сви рамене.
— Тогава се качвай и свали този арбалет. Ти си по-силен и здрав от мен. Ще ти разкажа историята си, после ще си отида.
Саймън се върна в Глостър късно следващата вечер. Откара колата и коня до конюшнята зад сградата на Общината и се отправи към „Почивката на палача“. Шадболт хвърли един поглед на лицето му и каза на Мухоловката да разкара проститутките и останалите клиенти от помещението.
— Какво има, Саймън? Говори! — Шадболт се приведе и напълни една халба. — Приличаш на котка, докопала сметаната.
— Открих — каза Саймън — защо никога не ми позволявате да посещавам затворниците или да присъствам на погребението им в гробищата на августинския орден.
Шадболт затвори очи. Мухоловката отмести стола си назад със скърцане.
— На твое място не бих го правил — Саймън се леко се извърна. — Мухоловка, седни така, че да те виждам, ти също, Веселяк. Брат Мартин, не искам да се намесваш. Умът ми си е съвсем наред — продължи той. — Наистина видях онзи бракониер, който трябваше да е обесен. Той не е умрял, нали?
— Я престани!
— Ти престани, мастър Шадболт! Срещнах и Беззъбия. Беше пиян и бъбрив както винаги. Криеше се в една пивница в гората Дийн.
— Дребно кучешко лайно! — избухна Веселяка. — Трябваше да прекоси Севърн и да отиде в Уелс или пък в Корнуол.
Шадболт хапеше ъгълчето на устната си.
— Какво ще направиш, Саймън? — попита той. — Ще ни предадеш ли на хората на началника на стражата?
— Не ставай смешен!
Палачите изглеждаха притеснени, с изключение на Мухоловката, който просто стоеше със зяпнала уста.
— Това е просто акт на милосърдие — обясни брат Мартин, чието шишкаво лице лъщеше от пот. Беше изгубил обичайната си словоохотливост.
— Акт на милосърдие ли? — попита Саймън. — Басирам се, че освен това е начин да си напълните джобовете.
Шадболт остави халбата си.
— Достатъчно. — Той огледа всички на масата. — Рано или късно Саймън щеше да бъде посветен. Предполагам, че Беззъбият ти е казал истината, затова ще ти я повторя. — Той облиза сухите си устни. — Ние сме палачи, Саймън, екзекуторите на града. По силата на закона наказваме грешниците, разбойниците и главорезите, но ти си виждал някои от тях. Защо трябва да бъде обесен някой, който убива тлъст елен, за да нахрани с него децата си? Има два вида осъдени — онези, които заслужават Божията милост и плащат малко и онези, които заслужават Божието правосъдие, но могат да платят повече.
— И кой решава кои заслужават да живеят? — попита Саймън.
— Аз — обади се брат Мартин. — Винаги посещавам осъдените в килията им. Всичко започна преди около три години. Имаше едно петнадесетгодишно момче, убило един от кралските лебеди в река Севърн. Баща му беше занаятчия. Бедният човек беше полудял от скръб, а момчето беше обезумяло от страх, че ще бъде обесено. Дойдох и поговорих с мастър Шадболт, бащата предложи една марка.