Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
Стигнаха поляната. Хрътката и брат Мартин извадиха факли от колата. Прикрепиха ги на забит в земята кол и ги запалиха. Саймън се огледа. Беше мрачно и закътано място, през което бълбукаше и ромонеше поток, докато се промъкваше между тесните си брегове. Дърветата бяха огромни и стари, по-закръглени и дебели дори от колоните в абатството „Свети Петър“. Зърна бялата каменна плоча и зейналите ями около нея.
— Място за жертвоприношения — каза Хрътката. — В древни времена племената, които живеели тук, овесвали жертвите си по дъбовете.
— В такъв случай — отбеляза весело Шадболт, като застана между лесничея и Саймън и ги потупа по раменете — очевидно древните ритуали ще се повторят.
— Аз си свърших работата — Хрътката се освободи от прегръдката му.
— Хайде, стига — ядосано каза главният палач. — Намираме се в гората Дийн посред нощ. Трябва да знаем пътя за връщане.
— Предполага се, че ще останете тук три дни — отвърна лесничеят. — А аз не мога да стоя с вас. Тръгнете назад, завийте вляво към пътя, карайте по него и той ще ви изведе от гората.
И докато псувните на Шадболт кънтяха в ушите му, Хрътката препусна обратно между дърветата.
— Той има повече разум, отколкото който и да е от вас! Саймън се обърна. Агнес и двете й дъщери сега седяха в калта зад колата.
— Да! — На светлината на факлите лицето на Агнес изглеждаше още по-зловещо и гротескно. — Той е твърде умен, за да стои тук. Твоят Бог няма власт над тези тъмни усои. — Тя протегна врат и се изплези на брат Мартин.
— Христос има власт над всичко! — настоя монахът, но се извърна.
Саймън чу глухия грохот на светкавица в далечината.
— Е — каза Шадболт, — няма да седя и да оставя три вещици да ми се присмиват в мрака.
Той се отдалечи, крещейки заповедите си, сякаш всеки звук или движение биха намалили мрачното напрежение.
Веселяка и Мухоловката скоро спуснаха три въжета от надвисналите клони на дъбовете. Платнището на каруцата беше махнато. Трите вещици бяха изправени и по заповед на Мухоловката колата беше върната под дървото с въжетата. Беше бавна и уморителна работа. Товарните коне, обичайно спокойни и кротки, сега бяха уплашени, дърпаха главите си и се вдигаха на задните си крака.
Най-после Шадболт ги укроти, но вещиците започнаха да се смеят и телата им се разтърсиха така, че веригите се раздрънчаха. Саймън побърза да помогне на Мухоловката и Веселяка, които вече бяха се покачили на клона. Сложиха примките на вратовете на вещиците. Саймън се качи на колата, убеди се, че всяка е добре затегната и възлите са точно под лявото ухо. Докато се занимаваше с това, Агнес се опита да докосне слабините му с опакото на ръката си, но той я отблъсна. Останалите две вещици гледаха с блеснали от възбуда лица, а Елиънор дори присви устни като за целувка.
— Котърил! — старата Ратолиър се обърна. Главата й беше леко наклонена заради стегнатата примка и възела под ухото й.
— Какво има? — рязко попита младежът.
— Предаде ли съобщението ми?
— Да. — Той скочи от колата. Брат Мартин се приближи.
— Имате ли да кажете нещо, преди присъдата да бъде изпълнена? Може ли майката Църква да ви дари някаква утеха?
— Иди да се наливаш! — изпищя Агнес. Тя отметна с мъка глава назад, погледна към звездите и промърмори нещо на език, който те не можеха да разберат. — Ще се видим отново с всички вас! — изкрещя тя, когато Шадболт шибна конете и колата тръгна напред.
ШЕСТА ГЛАВА
Най-накрая трите трупа спряха да се гърчат и увиснаха неподвижни, полюшвали само от вятъра. Веселяка ги оприличи на гнили плодове. Известно време палачите се наслаждаваха на своето дело; телата, още с вериги около китките и глезените, зловещо се поклащаха сред дрънчене и тракане.
— Чухте какво каза кметът — напомни Шадболт на останалите. — Трябва да висят три дни, после ще промушим сърцата им и ще ги заровим.
— Защо три дни? — попита Мухоловката, като оглеждаше осветената от огъня просека. — Защо просто не свалим кучките и не приключим с тях?
— Това е могъщо средство срещу силата на вещиците — намеси се брат Мартин. — Ако тялото виси три дни, душата наистина го напуска. Когато тяло и душа напълно се отделят, труповете вече са безопасни.