Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
Делото завърши. Един от съветниците изпълняваше ролята на писар, докато всеки от останалите положи клетва. После началникът на стражата ги изпрати по стаите им, където бяха сложени сламеници, одеяла, кошници с месо, сушен бекон и стъкленици с вино и бира.
— Ще преспите тук — нареди той, като потропваше с пръсти по ефеса на меча си. — В името на всичко свято, не съм виждал такава гадост!
— Защо три дни? — попита Саймън. — Защо просто не ги обесим и не приключим с това?
— Такъв е обичаят — отговори му брат Мартин. — Това е наказанието за вещици по силата на закона, а това е и предпазна мярка срещу дяволските им номера.
Началникът на стражата размаха пръст.
— Надявам се да обесите тези вещици, момчета. Нека разберат какво е да умреш. Те не са имали милост. Не им се полага и да получат. — Той хвана резето на вратата. — Четирима яки палачи и един дебел монах ще са повече от достатъчни, за да се справят с три оковани вещици.
— Как ще разберем къде да ги закараме? — попита Веселяка.
— Има един лесничеи по прякор Хрътката. Той присъстваше на залавянето им. Ще ви заведа при него.
Началникът на стражата излезе. Шадболт веднага извади огниво и запали всички свещи. Напълни пет чаши с вино и ги раздаде — лицето му все още беше бледо и обляно в пот. После вдигна чашата си в безмълвен тост.
— Чухте какво каза началникът на стражата. Няма да има милост за тях. Те трябва да бъдат обесени и ще бъдат!
Скоро пресушиха чашите си и отново ги напълниха. Веселяка запали огън в малкото огнище. Похапнаха и когато първите искри на зората надникнаха през прозореца, се бяха поуспокоили. Ужасите, които бяха видели предната вечер, избледняха и бяха заменени от гняв и решимост тези отвратителни жени да получат жестокото наказание, което заслужаваха.
Те прекараха останалата част от утринта в дрямка. Коридорът, в който се намираха стаите им, беше строго охраняван от въоръжени войници и стрелци. Позволяваха им да излизат, само за да посетят тоалетната, която се намираше в малка ниша в другия му край. Донесоха им купи и кани с вода, за да се измият. Късно следобед началникът на стражата се завърна.
— Искат да ви видят — обяви той.
Шадболт, който седеше на сламеника си, облегнат на стената, поклати глава.
— Достатъчно ги гледах. Не искам да ги виждам отново.
— Искат да видят монаха — настоя началникът на стражата.
Брат Мартин колебливо се изправи на крака.
— Няма да сляза долу сам, Котърил. — Той му намигна. — Ти искаш да си един от нас. Досега не си ходил в килиите. Ето го и твоя шанс.
Саймън колебливо прие и заедно с монаха последва началника на стражата по коридора и надолу към подземията на сградата. Коридорът беше тесен, усоен и мрачен, осветен само от нарядко разположени факли. От двете му страни имаше килии. Надзирателят ги заведе до една врата в края.
— Тук са кучките — прошепна той. — Не знам какво става. — Той избърса носа с опакото на ръката си.
— Гледай си работата! — отсече началникът на стражата.
— И помни, няма да влизаш вътре. Ще получат храна веднъж, преди да тръгнат и аз ще се погрижа за това.
Надзирателят сви рамене, завъртя ключа и отвори вратата.
Килията беше просторна и изненадващо чиста. На пода нямаше рогозки, мебелировката се състоеше само от една разклатена маса и стол. Лоена свещ светеше в нишата. Трите вещици лежаха проснати до стената под малко зарешетено прозорче. Когато началникът на стражата затръшна вратата след себе си, и трите се размърдаха с дрънчене на вериги. Саймън набърчи нос от неприятната миризма.
— Какво има, младежо? — подигра му се Агнес Ратолиър. — Това не е дамски будоар. — Тя се наведе напред.
— Радвам се да те видя, братко.
— Какво искаш? Ратолиър присви очи.
— Кажи на началника на стражата да се дръпне от вратата.
Саймън погледна през рамо. Ръката на началника на стражата затвори решетката от външната страна на вратата.
— Така е прието! — изкрещя Агнес. — Никой не бива да чуе изповедта ни.
— Да се изповядате ли искате? — попита брат Мартин и коленичи пред тях. — Искате ли да се изповядате и да бъдете опростени?
— В такъв случай аз трябва да изляза — предложи Саймън.
Агнес му направи знак да се приближи и да коленичи до монаха. Саймън се подчини. Старицата излъчваше странно величие. Малките й черни очи не изпускаха неговите. Саймън не знаеше дали се бои повече от тях или от това, че другите ще му се присмеят, че е страхливец. Отблизо трите вещици изглеждаха още по-смущаващо. Изабела и Елиънор бяха измили лицата си. Макар косите им да бяха сплетени и висяха като опашки на плъхове до раменете, в лицата им имаше нещо привлекателно. С леко дръпнатите си очи напомняха на Саймън на котки. Агнес вече не изглеждаше толкова стара — лицето й не беше толкова набръчкано, а по-гладко; носът не беше толкова закривен, а устните й бяха по-пълни. Саймън примигна. Дали не му правеха магия? Брат Мартин също сякаш беше в транс.