Аз, вещицата

Върнах вниманието си на Джордж Рипли и усетих студения поглед на Клермон върху темето си.

В 11:40 почувствах ледено докосване между лопатките на гърба си.

Това беше капката, която преля чашата. Сара все казваше, че само едно от всеки десет същества е свръхестествено, но тази сутрин в секцията „Херцог Хъмфри“ свръхестествените бяха пет пъти повече от обикновените хора. Откъде се бяха взели?

Станах рязко, извърнах се и стреснах млад пълничък вампир с цял наръч средновековни документи в ръце. Той се опитваше да седне на стол, който бе прекалено малък за него. Нададе тих вик от внезапното неочаквано внимание. Когато зърна Клермон, пребледня повече, отколкото си мислех, че е възможно за вампир. Кимна извинително и се оттегли в тъмните дълбини на библиотеката.

Следобед още няколко човешки и три свръхестествени същества влязоха в „Селдън Енд“.

Две непознати вампирки, които по всичко личеше, че бяха сестри, се плъзнаха покрай Клермон и се спряха пред лавиците с книги по местна история под прозореца. Избираха посветените на първите поселища в Бедфордшър и Дорсет и си водеха записки в един и същ бележник. Едната прошепна нещо и Клермон така бързо извърна глава, че ако беше човек, вратът му щеше да се скърши. Просъска тихо, от което на мен ми настръхнаха косъмчетата по тила. Двете се спогледаха и изчезнаха така бързо, както се бяха появили.

Третото свръхестествено същество беше възрастен мъж. Застана под ярката слънчева светлина и се взря трескаво в прозорците от оловно стъкло, след това се обърна към мен. Облеклото му бе типично за академичните типове — кафяво туидено сако с кадифени кръпки на лактите, кадифени джинси в крещящ зелен нюанс и памучна риза, закопчана догоре, с петна от мастило на предния джоб. И тъкмо да го определя като поредния оксфордски учен, когато усетих познатото изтръпване, което ми подсказа, че е вещер. Но не ми бе познат, затова се върнах обратно към работата си.

Ала лекият натиск на тила ми правеше невъзможно по-нататъшното четене. Напрежението се разпростря към ушите, стана по-силно и обви и челото ми. Стомахът ми панически се сви. Това не беше вече безмълвен поздрав, а заплаха. Защо себеподобен ме заплашваше?

Вещерът тръгна небрежно към бюрото ми. Докато се приближаваше, чух шепот в пулсиращия си череп. Беше едвам доловим и не можех да различа думите. Бях сигурна, че идва от вещера, но кой, по дяволите, бе той?

Дишането ми стана повърхностно. Разкарай ми се от главата, казах аз настойчиво, макар и без глас, и докоснах челото си.

Клермон се придвижи толкова бързо, че изобщо не го видях как преминава покрай бюрата. След миг вече стоеше до мен, едната му ръка бе подпряна на облегалката на стола ми, а другата постави на бюрото пред мен. Широките му рамене се бяха надвесили над мен като крилата на сокол, който си брани плячката.