Аз, вещицата

Прекарахме остатъка от следобеда в напрегнато примирие. Опитах се да премина на втората кола от ръкописа си, а Клермон прелистваше страниците и записките си съсредоточен като съдия, който трябва да вземе решение за смъртна присъда.

Към три часа усетих, че нервите ми са опънати до скъсване и повече не мога да се концентрирам. Денят ми бе провален.

Събрах пръснатите си вещи и върнах ръкописа в кутията.

Клермон вдигна поглед.

— Прибирате ли се, д-р Бишъп? — Гласът му прозвуча добронамерено, но очите му блестяха.

— Да — отвърнах троснато аз.

Лицето на вампира стана безизразно, но съсредоточено.

Всички в читалнята ме проследиха с поглед, докато излизах — заплашителният вещер, Джилиан, вампирът, дори демонът. Библиотекарят на гишето за връщане на книги от следобедната смяна ми бе непознат, защото никога не си бях тръгвала по това време на деня. Господин Джонсън бутна леко стола си назад, видя, че съм аз, и погледна изненадано часовника си.

Бутнах стъклените врати на библиотеката, излязох на полянката отпред и поех жадно свеж въздух. Но свежият въздух нямаше да ми стигне, за да поправя злото на този ден.

След петнайсет минути вече бях облечена с клин до коленете, избеляла фланела на клуба по гребане на „Ню Колидж“ и дебел пуловер. Обух си маратонките и се отправих бегом към реката.

Когато стигнах до брега, част от напрежението ми се бе уталожило. „Отравяне с адреналин“, така наричаше един от лекарите ми тези пристъпи на тревожност, които ме тормозеха от детството. Медиците твърдяха, че поради причини, които те не могат да проумеят напълно, тялото ми си мисли, че е в непрекъсната опасност. Един от специалистите, при които леля ме заведе на консултация, каза, че това са остатъци от времената, в които хората са били ловци. Според него съм щяла да се оправя, щом си прочистя кръвта от адреналина, а това можело да стане, като потичам както уплашена антилопа бяга от лъв.

За лош късмет на този лекар бях ходила като дете с родителите си в Серенгети и бях виждала такова преследване. Антилопата изгуби битката. И това ми бе направило страхотно впечатление.

После опитах да си помогна с лекарства и медитация, но нищо не се бореше така успешно с паниката както физическата активност. В Оксфорд всяка сутрин гребях, преди студентските екипажи да пренаселят тясната река. Но учебната година още не бе започнала и във водата нямаше никого.

Обувките ми скърцаха по чакълените пътеки, които водеха към хангарите. Махнах на Пийт, техника, който се разхождаше с гаечен ключ и масльонка в ръце и се опитваше да оправи това, което студентите бяха повредили по време на тренировки. Спрях се до седмия хангар и се приведох, за да си почина, преди да взема ключа, скрит над външната лампа, и да отключа вратата.