Ледено ухапване
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
— Разбира се — каза Дмитрий без никакви признаци, че обсъждаме нещо извън учебната програма. — То е като всичко останало. Баланс. Да знаеш какво да преследваш и от какво да се откажеш. — Наблегна на последните думи.
За кратко погледите ни се преплетоха и усетих как ме прониза електрически ток. Той явно бе разбрал за какво говорех. И както винаги го подмина и се държа като мой учител, какъвто и трябваше да бъде. С въздишка потиснах чувствата си към него и си напомних, че в момента докосвам оръжието, за което копнеех от дете. Отново ме връхлетяха спомените за фамилията Бадика. Стригоите бяха някъде там. Трябваше да се съсредоточа.
Колебливо, едва ли не благоговейно, протегнах ръка и пръстите ми обхванаха дръжката. Металът бе хладен и в първия миг кожата ми леко изтръпна. По дължината на дръжката бяха издълбани резки за по-добър захват, но като прокарах пръсти по останалата част, установих, че повърхността й е гладка като стъкло. Взех сребърния кол от ръката му и дълго го изучавах, докато свикна с тежестта му. Една нетърпелива част от мен копнееше да се развърти и да наръга светкавично всички чучела, но вместо това вдигнах очи към лицето на Дмитрий и попитах:
— Какво трябва да направя първо?
Според типичния за него маниер той ми изреди основните правила, като наблегна на усъвършенстването на начина, по който държах и се движех със сребърния кол. След това най-после ми позволи да атакувам едно от чучелата и аз наистина установих, че това никак не е лесно. Явно еволюцията на човешкия род е постигнала завиден напредък, като е скрила сърцето зад солидната гръдна кост и ребрата. Но Дмитрий старателно и търпеливо ме насочваше във всяка моя стъпка, коригирайки дори и най-незначителните на пръв поглед детайли.
— Промуши го между ребрата, но с движение от долу нагоре — обясняваше ми той, докато ме гледаше как се опитвам да налучкам най-подходящата точка за пронизване между костите. — На теб специално ще ти бъде по-лесно, защото ще си по-ниска от повечето ти противници. Освен това можеш да го плъзнеш по дължината под най-долното ребро.
Когато практическото упражнение за днес приключи, той отново взе сребърния кол от ръката ми и кимна одобрително:
— Добре. Много добре.
Изгледах го изненадано. Обикновено беше крайно пестелив откъм похвали.
— Наистина ли?
— Правиш го с лекота, сякаш си го практикувала от много години.
Докато излизахме от залата за тренировки, усетих как върху лицето ми разцъфва усмивка на радост. Щом наближихме вратата, зърнах едно чучело с къдрава червена коса. Внезапно в спомените ми връхлетяха всичките неприятни преживелици от класната стая, по-точно от последния час при Стан Алто. Намръщих се.
— Мога ли следващия път да тренирам върху онова чучело?
Дмитрий взе палтото си от закачалката и го облече. Беше дълго, кафяво, изработено от специално обработена, изкуствено състарена кожа. Много приличаше на каубойски дъстър, макар че той не бе съгласен с това определение. Цялата работа беше в това, че Дмитрий тайно се прехласваше по Дивия запад. Не разбирах напълно тази негова мания, но не проумявах и странните му музикални предпочитания.
— Не мисля, че ще е здравословно за теб — отбеляза той.
— Ще е по-добре, отколкото да се упражнявам върху самата нея — промърморих и преметнах раницата си през рамо. Тръгнахме да излизаме от гимнастическия салон.
— Насилието не е отговор на проблемите ти — поучи ме той мъдро.
— Тя е тази, която има проблеми. А и мислех, че в това е целта на обучението ми — да ме научи, че насилието е отговорът.
— Само срещу онези, които първи упражнят насилие срещу теб. Майка ти не те напада. Вие двете твърде много си приличате, това е всичко.
Заковах се на място.
— Изобщо не съм като нея! Искам да кажа, че… имаме почти еднакви очи. Но аз съм доста по-висока. И косата ми е напълно различна. — Посочих към конската опашка отзад на тила ми, просто за всеки случай, ако досега не е забелязал, че моята тъмнокестенява, почти черна коса по нищо не прилича на червеникавокестенявите къдрици на майка ми.
Лицето му все още имаше развеселено изражение, но очите му оставаха сериозни.