Ледено ухапване

— Следователно излиза, че вие или сте се издънили при първоначалния оглед, като не сте открили стригоите, или те са пробили вашата „система за сигурност“ по време на празненството. Изглежда, че някой е оплескал нещата по единия или по другия начин.

Устните й се стегнаха още повече, а тонът й бе направо леден.

— Направихме най-доброто, на което бяхме способни, за да се справим с необичайната ситуация. Разбирам, че някой с твоето ниво на обучение не е в състояние да проумее сложността на обстановката, която описвам, но след като научиш достатъчно от теорията, за да преминеш към практика, ще проумееш колко по-различно е всичко, когато се сблъскаш на живо с врага и при това си отговорен за чужд живот.

— Не се и съмнявам — съгласих се. — Коя съм аз, че да оспорвам методите ви? Искам да кажа, че нищо няма значение, стига да имате възможност да си татуирате още мълнии, нали така?

— Госпожице Хатауей — прогърмя басовият глас на Стан Алто от другия край на класната стая. — Моля, съберете си нещата и изчакайте края на часа отвън в коридора.

Зяпнах го недоумяващо.

— Ама вие сериозно ли? Откога задаването на въпроси се смята за провинение?

— Вашето поведение е провинение. — Той ми посочи вратата. — Напуснете.

Над класа надвисна тишина, по-плътна дори отпреди малко, когато майка ми разказваше историята си, покорила всички присъстващи. Постарах се да не трепна под неодобрителните погледи на пазителите и съучениците ми. Не ме изритваха за пръв път от часа на Стан. Не беше за пръв път дори да ме изритват от часа на Стан в присъствието на Дмитрий. Преметнах раницата си през рамо и прекосих късото разстояние до вратата — разстояние, което ми се стори километрично, — без да погледна майка си в очите, докато минавах покрай нея.

Оставаха около пет минути до края на часа, когато тя се измъкна от класната стая и закрачи към дъното на коридора, където бях седнала върху раницата си. Изгледа ме отгоре и опря ръцете си на кръста по оня вбесяващ неин маниер, който я правеше да изглежда по-висока, отколкото бе всъщност. Никак не бе справедливо някой, с цяла глава по-нисък от мен да ме кара да се чувствам толкова малка.

— Така. Виждам, че с годините маниерите ти не са се подобрили.

Изправих се и я изгледах свирепо, с блеснали очи.

— И аз много се радвам да те видя. Направо съм изненадана, че ме позна. Всъщност дори не мислех, че си спомняш за мен, след като не си си направила труда да ми съобщиш, че си в кампуса.

Тя премести ръцете си от хълбоците, за да ги кръстоса пред гърдите си, с което стана — ако въобще бе възможно — още по-безразлична и студена.

— Не можех да пренебрегна задълженията си, за да дойда да те глезя.

— Да ме глезиш? — Тази жена никога през живота си не ме бе глезила. Дори се съмнявах, че въобще знае значението на тази дума.