Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2

„И какво ми става? Вълка не е тук. - Значи не ставаше въпрос дали може да го нарани, или

убие. Но ако някой останеше, можеше да си го изкара на Вълка. Щеше да е за негова сметка. - И

какво?“

Уморена от безкрайното безсмислено усилие, тя бръкна в парката, извади десертчето и

вдиша спомени. „Скачай, скъпа!“

- Сьгласна съм, тате. - Тя плъзна още една хапка на езика си. - Наслаждавай се!

Защо да ѝ пука за Вълка? Колко дълго трябваше да му е благодарна? Той не беше Крис.

Започваше да мисли като онези жертви на отвличане... Как беше? Стокхолмски синдром?

„Съчувствие към дявола по-вероятно. - Захапа кокос между зъбите си. - Какво е това? Целунах

зомби и ти хареса? Той изяде част от рамото ти, за бога! И какво като те защитава сега? Той те

постави в тази позиция...“ Внезапно замръзна. „Здравей!“ Тази позната и все пак много странна

миризма - вълк и не-вълк - беше много близо, много по-близо, отколкото някога преди. Право

отпред, всъщност на практика в скута ѝ. „О, мамка му!“ Дали беше надушило лесна плячка? Тя

беше тук, сама, на открито. На каквато и помощ да можеше да разчита - „Ха!“ - беше твърде

далеч, за да е от значение, ако Дарт изобщо си дадеше труд.

„Просто бъди спокойна!“ Миризмата не беше се задълбочила до „и какви големи зъби

имаш“, но тя усещаше как сърцето ѝ препуска в спазматичен галоп. Алекс извърна очи, насочвайки поглед от заснежената поляна към по-наситеното зелено на гората и към заслона от

ниски кедри. То беше там - толкова перфектно неподвижно, че ако не беше миризмата му, тя

никога нямаше да знае къде да гледа.

„Какво - помисли тя - си ти?“