Чиракът на прогонващия духове

Беше висок, плътен глас, свикнал да нарежда на хората какво да правят. У него имаше сурова опасна нотка, която ми подсказа, че собственикът му обичаше да причинява болка и винаги дебнеше за следващата си жертва.

Обърнах се с лице към него, но стиснах чувала още по-силно, задържайки го здраво върху рамото си. Онзи, който бе проговорил, беше главатарят на бандата. Нямаше съмнение в това. Останалите имаха слаби, изпити лица, сякаш се нуждаеха от едно хубаво ядене, но той изглеждаше, все едно ядеше за всички. Беше поне с една глава по-висок от мен, с широки плещи и врат като на бик. Лицето му също беше широко, с червени бузи, но очите му бяха много малки и сякаш изобщо не мигаше.

Предполагам, че ако той не беше там и ако не се беше опитал да ме тормози, може би щях да отстъпя. В края на краищата някои от момчетата изглеждаха полумъртви от глад, а в торбата имаше много ябълки и кейкове. От друга страна, не бяха мои, че да ги раздавам.

- Това не е мое - казах. - На господин Грегъри е.

- Последният му чирак не допускаше това да го смущава - каза тарторът, като приближи едрото си лице към моето. - Той отваряше чувала за нас. Ако имаш малко ум в главата и ти ще сториш същото. Не го ли направиш по лесния начин, тогава ще трябва да е по трудния. Но това няма да ти хареса особено, а в крайна сметка резултатът ще е същият.

Бандата започна да се приближава и почувствах как някой зад мен дърпа чувала. Дори тогава отказах да го пусна и в отговор се втренчих в свинските очички на предводителя, усилено опитвайки се да не мигам.

В този момент се случи нещо, което завари неподготвени всички ни. Дърветата някъде вдясно от мен се раздвижиха и всички погледнахме натам.

В сенките се появи тъмен силует и когато очите ми се нагодиха към полумрака, видях, че е момиче. Тя се движеше бавно към мен, но приближаването й бе толкова тихо, че игла да паднеше, щеше да се чуе... и толкова плавно, че тя сякаш по-скоро се носеше, а не вървеше. После спря точно досами сенките на дърветата, сякаш не искаше да излезе на слънчева светлина.

- Защо просто не го оставите на мира? - запита тя. Уж беше въпрос, но тонът на гласа й ми подсказа, че по-скоро беше заповед.

- Теб пък какво те засяга? - попита главатарят на шайката, като издаде брадичка напред и стисна юмруци.

- Не за мен трябва да се тревожиш - отговори тя от сенките. - Лизи се върна и ако не направиш каквото казвам, ще отговаряш пред нея.

- Лизи? - попита момчето, като отстъпи назад.

- Костеливата Лизи. Тя ми е леля. Не ми казвай, че не си чувал за нея.

Имали ли сте някога чувството, че времето забавя ход толкова много, че сякаш почти спира? Слушали ли сте някога звука на часовник, когато на следващото „тик“ сякаш му трябва цяла вечност, за да последва последното „так“? Е, усещането беше точно такова, докато, съвсем внезапно, момичето изсъска високо през стиснатите си зъби. После проговори отново.