Чиракът на прогонващия духове

След като разбърках сместа в голяма метална кофа, с голяма четка намазах вътрешността на ямата. Беше като боядисване, но по-трудно и полагането на слоя от сместа трябваше да е съвършено, за да попречи дори: на най-ловкия и хитър богърт да избяга.

- Бъди много старателен, момче - заръча ми Прогонващия духове. -Един богърт може да се измъкне през дупка, не по-голяма от главичка на топлийка.

Разбира се веднага щом ямата беше завършена така, както искаше Прогонващия духове, трябваше да я запълня и да започна отново. Караше ме да копая по две ями седмично за упражнение, което беше тежка, потна работа и поглъщаше голяма част от времето ми. Беше и малко плашещо, защото работех близо до ями, в които имаше истински богърти, и дори посред бял ден мястото беше зловещо. Забелязах обаче, че Прогонващия духове никога не се отдалечаваше твърде много и винаги изглеждаше бдителен и нащрек, казвайки ми, че никога не можеш да си позволиш да рискуваш с богъртите, дори когато са обуздани.

Прогонващия духове ми каза също и че ще трябва да опозная всеки сантиметър от Графството - всичките му градове и села и най-бързия маршрут между две точки. Проблемът беше, че макар Прогонващия духове да казваше, че оставил много карти горе в библиотеката си, изглежда, аз винаги трябваше да правя нещата по трудния начин, така че за начало той ме накара сам да начертая карта.

В центъра й бяха къщата и градините му и тя трябваше да включва селото и най-близките скалисти възвишения. Идеята беше тя постепенно да се разраства и да включва все по-голяма и по-голяма част от близката околност. Но рисуването не беше силната ми страна, а както казах, Прогонващия духове обичаше да изпипва нещата до съвършенство, така че за разрастването на картата беше нужно дълго време. Едва тогава той започна да ми показва собствените си карти, но ме караше да прекарвам повече време да ги сгъвам внимателно след това, отколкото в истинското им изучаване.

Започнах също и да си водя дневник. Прогонващия духове ми даде друг тефтер за това, казвайки ми за ен-ти път, че трябва да записвам миналото, за да мога да се уча от него. Аз обаче не пишех в него всеки ден. Понякога бях твърде уморен, а понякога китката ме наболяваше твърде много от бързото писане в другия ми тефтер, докато се опитвах да записвам достатъчно бързо думите на Прогонващия духове.

После, една сутрин на закуска, когато се навършваше точно един месец от пребиваването ми при Прогонващия духове, той попита:

- Какво мислиш дотук, момче?

Зачудих се дали говореше за закуската. Може би щеше да има второ блюдо, за да ни компенсира за бекона, който тази сутрин беше леко прегорен. Затова просто свих рамене. Не исках да обидя богърта, който вероятно подслушваше.