Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
— Проклет да си, Зенги — прошепна драконката.
Следите от напредването на Джарлаксъл и Ентрери из мястото бяха достатъчно лесни за проследяване и Тазмикела скоро се озова в огромната зала дълбоко под постройката, където се намираха костите от отдавна отминала битка и останките от по-скорошни сражения.
Един поглед към драколича потвърди всичко, от което се бяха страхували Тазмикела и сестра й Илнезара.
Драконката се завърна на склона край Хелиогабалус малко преди зазоряване. Облече се и потърка уморените си очи, но не се прибра у дома си. Вместо това тръгна на юг към една самотна кула, която беше домът на сестра й. Не си направи труда да почука, защото я причакваха.
— Толкова лесно за разпознаване ли беше, че дори не ти трябваше цял ден на мястото? — попита Илнезара — по-високата, с червена като мед коса, веднага щом Тазмикела влезе.
— Точно това, от което се опасявахме.
— Книга на Зенги, съживена от пленената душа на мъртъв дракон?
— Мисля, че е била Уршула.
— Черният?
— Същият.
— А книгата?
— Унищожена. Разкъсана и изгорена. Работа на Джарлаксъл, предполагам. Прекалено хитър е, че да остави подобно съкровище да се изплъзне от алчните му ръчички. Разбрал е истината за книгите на Зенги, когато е унищожил кулата на Херминикъл.
— А ние му предоставихме твърде много следи — добави Илнезара.
И двете млъкнаха и се замислиха за случващото се.
Преди много години Зенги се бе обърнал към Илнезара и Тазмикела с изкушаващо предложение. Ако му служеха и подпомагаха завоевателните му войски, щеше да ги награди с омагьосани амулети, които да спасят духовете им, когато умрат. Зенги бе предложил на сестрите безсмъртие като личове.
Но цената бе твърде висока, бяха се съгласили единодушно и двете, а перспективата да оцелеят като драколичове може и да бе по-добра от смъртта, но определено не бе привлекателна.
— Джарлаксъл е осъзнавал съвсем ясно какво лежи между страниците на книгата на Зенги, така че спокойно можем да предположим, че в момента Уршула е у него, скрит на сигурно място в някой от джобовете му — каза Тазмикела след дълго мълчание.
— Този мрачен елф играе опасна игра — отвърна Илнезара. — Ако знае за силата на амулетите, дали разбира магията, стояща зад тях? Дали и Джарлаксъл ще започне да подмамва дракони на своя страна както Зенги?
— Ако се появи в Хелиогабалус и ни предложи тъмна сделка и превръщане в личове, ще го прехапя наполовина — обеща Тазмикела.
Илнезара се нацупи.
— Не може ли просто да го оковеш и да ми го предадеш, за да го използвам, както пожелая, за няколко века?
— Сестро… — предупредително изрече Тазмикела.
— Илнезара просто се разсмя в отговор, но в смеха й се прокрадваше нервно напрежение. И двете започваха да осъзнават, че Джарлаксъл, създание, което смятаха за свой подчинен, не бива да бъде подценяван.
— Джарлаксъл и Ентрери победиха драколич — отбеляза Тазмикела и не последва нов смях. — А Уршула Черния не беше незначителен дракон нито приживе, нито мъртъв.
— И сега фигуративно и буквално се намира в джоба на Джарлаксъл.
— Трябва да си поговорим с тези двамата.
Илнезара кимна в знак на съгласие.
Случваше се независимият до крайност Артемис Ентрери да се окаже във време и място не по свой избор, откъдето не можеше да се измъкне моментално.
Подобно нещо бе продължило с месеци в Мензоберанзан, когато Джарлаксъл го бе спасил от катастрофален двубой с Дризт До’Урден пред Митрал Хол и го бе отчаел с мрачните елфи, отстъпващи от владенията на джуджетата.
Случвало му се бе често в младостта му, когато бе служил на опасната Басадонска гилдия в Калимпорт. В тези ранни периоди от кариерата си Артемис Ентрери бе вършил каквото му се каже и когато му се каже. В случаите, когато задачата не бе била по вкуса му, младият Ентрери бе свивал рамене и я бе приемал — какво друго можеше да направи?
С остаряването и натрупването на опит и репутация, която правеше нервни дори пашите, Ентрери приемаше задачи единствено по свой избор. И въпреки това от време на време се оказваше на място, на което не искаше да се намира, както тази сутрин в Кървав камък. Наблюдаваше церемонията сякаш се намираше в тълпата, която се бе насъбрана пред трибуната, издигната край двореца на крал Гарет. С известна развеселеност гледаше как Дейвис Енг пристъпва напред, за да приеме наградата си. Този тип дори не бе успял да стигне до Палишчук на собствените си крака. Беше ранен по пътя и пренесен дотам — по-скоро тежест, отколкото помощ, в задната част на един от фургоните.