Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
След тази нейна забележка аз станах, събрах фигурите в кутията, обърнах се и си тръгнах. Нито тогава, нито по-късно споменах, че не знае да играе, защото при цялото си разочарование усещах, че няма смисъл. Всъщност мисля, че и така й дадох да разбере онова, което трябваше.
След ден-два влязох в Класна стая 20 на последния етаж, където господин Джордж преподаваше поезия. Не си спомням дали това стана преди, или след часа, дали в стаята имаше много възпитаници, или не. Помня само, че държах няколко книги в ръце и че Рут и неколцината възпитаници, към които се запътих, седяха на масите, целите облени в слънчеви лъчи, и си говореха.
По това как наведоха глави един към друг, аз се досетих, че обсъждат „тайната охрана“ и макар че само преди ден-два, както ви казах, с Рут се бяхме сдърпали, аз без ни най-малко колебание се отправих право към тях. И едва когато се приближих до групата, нещо — вероятно погледите, които се размениха — внезапно ми подсказа как ще свърши всичко. Това е като в мига, преди да си цопнал в локвата: виждаш я, ала нищо не можеш да направиш и цопваш. Стана ми обидно още преди да млъкнат и да ме изгледат по странен начин, още преди Рут да каже:
— А, ти ли си, Кати? Здрасти. Извинявай, но трябва да обсъдим един въпрос. След минута свършваме. Ще почакаш, нали?
Не я дочаках да довърши изречението си, обърнах се и ги отминах, като се сърдех повече на себе си, отколкото на тях. Не си спомням дали заплаках, или не, но бях страшно обидена. В течение на няколко дни, колчем зървах „тайната охрана“ да се съвещава по ъглите или да прекосява поляната, страните ми пламваха.
Два дни след преживяното унижение в Класна стая 20, когато слизах по стълбите в централната сграда, ме настигна Мойра Б. Излязохме заедно от корпуса, като си бъбрехме за това-онова. Вероятно нещата се бяха променили доста: на двора двайсетина души се разхождаха по групички и разговаряха. Погледът ми тутакси се стрелна в отсрещния край на двора, където с гръб към нас стояха Рут и още три момичета от „тайната охрана“ и внимателно наблюдаваха нещо на Южното игрище. Опитах се да разбера какво ги е заинтригувало толкова много, когато внезапно усетих, че и Мойра се взира натам. В същия миг си спомних, че и тя беше част от охраната и че само преди месец я бяха изключили от състава й. Обърках се: стоим си ние една до друга, свързани с неотдавнашно общо унижение, и може да се каже, че се сблъскваме лице в лице с това унижение. Вероятно Мойра е изпитвала нещо подобно; така или иначе, тъкмо тя наруши мълчанието помежду ни:
— Тази измишльотина с „тайната охрана“ е страшна тъпотия, не мислиш ли? Как могат да вярват още в нея? Детинщини.
Дори и сега се удивлявам на емоциите, които ме грабнаха при тези нейни думи. Яростно се обърнах към Мойра и й заявих:
— Какво знаеш пък ти! Нищо, изключиха те толкова отдавна! Нямаш представа какво открихме, иначе нямаше да посмееш да изречеш подобна глупост!
Но Мойра не се даваше лесно.
— Ти говориш глупости. Поредната измишльотина на Рут, това е всичко.
— За твое сведение, със собствените си уши чух как го обсъждаха! Че се канят да отвлекат госпожица Джералдин в гората във фургона, с който разнасят млякото! Със собствените си уши и Рут няма нищо общо с това!
Мойра ме погледна, думите ми я бяха разколебали.
— Сама ли го чу? Къде? Кога?
— Много ясно чух разговора им, долових всяка дума и те не заподозряха абсолютно нищо. Там, край езерото. Мислеха си, че са сам-самички. Казвам ти го само за да ти докажа, че нищо не знаеш!
Тръгнах рязко напред, като я избутах с рамото си, и докато прекосявах двора, където се разхождаха толкова много хора, отново се загледах към Рут и нейната компания, които все така не сваляха поглед от Южното игрище и дори не подозираха какво се бе случило току-що между Мойра и мен. Почувствах, че обидата ми премина и на нейно място в душата ми се настани дълбоката досада, предизвикана от Мойра.
Дори сега, когато пътувам по дългия сив път и мислите безцелно се реят в главата ми, понякога се улавям, че отново връщам лентата назад. Защо ли се ядосах толкова много на Мойра Б., с която всъщност би трябвало да се съюзя? Според мен в онзи ден Мойра ми бе предложила заедно с нея да пресека някаква граница, ала аз не бях още готова за това. Струва ми се, почувствах, че отвъд тази граница ме очаква нещо сурово и мрачно, нещо, което не бих пожелала нито на себе си, нито на някого другиго.