Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Но сега ми се ще да ви разкажа за друго. Иска ми се да уточня нещо за отношенията ни с Рут — за това, как се запознахме и се сприятелихме, как дружахме като деца. Защото напоследък все по-често, когато през деня прекосявам с автомобила безкрайните поля или когато седя с чаша кафе до широкия прозорец в станцията за обслужване, аз се хващам, че отново си мисля за нея.
Не станахме приятелки в ранното си детство. Когато бях на пет-шест години, аз си играех с Хана и Лора, но с нея — не. От онези години съм запазила един-единствен спомен за Рут, и то доста неясен.
Играя си на пясъка. Около мен има и други деца, тесничко ни е и започваме да се дразним една друга. Намираме се на открито, грее ни слънце, така че най-вероятно сме си играли на пясъка в детския кът или пък сме се били събрали на пясъка върху пистата за дълъг скок на Северното игрище. Така или иначе, на мен ми е горещо, жадна съм и ми е страшно неприятно, че наоколо има толкова много деца. После виждам Рут — и тя стои на пясъка, но малко встрани от другите. Много е ядосана на двете момичета зад мен за нещо, което очевидно се е случило по-рано, и сега стои и ги гледа с негодувание. Според мен двете с Рут по онова време сме се познавали съвсем бегло, но вероятно вече е била успяла да ми направи впечатление: спомням си, че удвоих усилията си в играта на пясъка, защото се страхувах, че може да обърне гнева си срещу мен. Не й казах и дума, но с всички сили се стараех да й дам да разбере, че нямам никакво отношение към двете момичета и че нямам нищо общо с онова, което я е разсърдило.
Това е всичко, което си спомням за нея от онези ранни години. Бяхме връстнички и вероятно сме се виждали доста често, но ако изключим срещата ни на детската площадка, между нас не възникна приятелство чак докато станахме на седем и влязохме в един и същи клас.
Ние, по-малките, се събирахме главно на едното от двете игрища — на Южното; в единия му край, там, където растяха тополите, веднъж Рут дойде при мен, огледа ме и ме попита:
— Искаш ли да пояздиш коня ми?
В същия момент аз се бях увлякла в игра с две-три други деца, но беше съвсем ясно, че Рут се обърна само към мен. Това предизвика неописуем възторг в душата ми, но преди да се съглася, аз се престорих, че обмислям предложението й.
— Как се казва?
Рут направи крачка към мен.
— Моят най-добър жребец — отвърна тя — се нарича Гръм. Но няма да ти го дам, защото ще паднеш, толкова е буен. Ако искаш, можеш да вземеш Врания, само че без камшика. Ще вземеш от някой друг.
Тя изрече още няколко прякора, които вече съм забравила, после попита:
— Ти имаш ли си коне?
Преди да отговоря, аз я погледнах и мозъкът ми усилено заработи.
— Не. Нямам си коне.
— Нито един?
— Нито един.
— Добре, така да е. Вземи Врания и ако ти хареса, ще ти го подаря. Само че без камшика. И ако ще тръгваш, направи го незабавно.
Така или иначе, приятелките ми се бяха отвърнали от мен и отново се бяха задълбочили в играта с пясъка. Ето защо аз свих рамене и я последвах.
На игрището имаше много деца, някои доста по-големи от нас, но Рут вървеше през тълпата целеустремено и през цялото време ме изпреварваше с една-две крачки. Когато се приближихме до телената мрежа около градината, тя се обърна и каза:
— Ще пояздим тук. Хайде, качвай се на Врания.
Взех от ръцете й невидимите поводи и двете започнахме да „яздим“ напред-назад покрай стобора, като преминавахме от тръс в галоп и обратно. Постъпих правилно, като реших да кажа на Рут, че нямам собствени коне, защото след Врания тя ми даде да опитам всичките й коне един по един, като в същото време ме напътстваше на висок глас с кого как да се отнасям, защото всяко животно си имало особености.
— Нали ти казах! Когато възседнеш Нарцис, ще изправиш гръб! Изправи, още, още! Не се прегъвай като кука, той не обича така!
Очевидно не бях съвсем лош изпълнител, защото към края тя ми разреши да пояздя дори Гръм, нейния любимец.
Не мога да кажа колко време прекарахме с конете й — според мен доста, през което двете се бяхме съсредоточили в играта си и не забелязвахме нищо наоколо. Ала внезапно Рут я прекрати, без каквато и да е видима причина, като заяви, че нарочно уморявам конете и че е време да ги отведа в конюшнята. Тя посочи към стобора и аз започнах да отвеждам кон след кон в „обора“. Рут се сърдеше все повече и повече, кореше ме, че каквото и да направя, все го върша неправилно. После ме попита: