Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
И не ставаше въпрос само за това, че съм си държал устата затворена, мислех си, докато с надигащо се гадене гледах размазаното си отражение в прозореца. „Защото не можеха да го направят без мен.“ Бъни бе дошъл при мен, а аз го бях изпратил право в ръцете на Хенри. Дори не се бях замислил.
— „Ричард, ти бе сигналът за тревога“ — бе казал Хенри. — Знаех, че ако кажеше някому, първо щеше да е на теб. И сега го направи, усещам, че предстои доста внезапен развой на събитията.
Внезапен развой на събитията. Полазиха ме тръпки, когато си спомних за ироничния, почти забавен оттенък, който бе придал на последните думи — о, Боже, Боже мой, защо го послушах? Разбира се, имаше право, поне що се отнася до внезапния развой. По-малко от двадесет и четири часа след това Бъни бе мъртъв. И макар аз да не го бях бутнал, което навремето ми се струваше много съществена разлика, сега вече това нямаше никакво значение.
Все още се опитвах да изтласкам най-черната от всички мисли. Само намекът за нея караше мишите крачета на страха да пробягат по гърба ми. Дали Хенри бе възнамерявал да ме направи изкупителна жертва, ако планът му се бе провалил? И ако беше така, не бях съвсем сигурен как бе възнамерявал да го направи, но в съзнанието ми нямаше и капка съмнение, че ако бе почувствал нужда да го стори, щеше да го осъществи. Толкова много от всичко, което ми бе известно, бе от втора ръка, толкова много ми бе разказано единствено от него. Като се замислех, имаше ужасно много неща, които дори не знаех. Въпреки че непосредствената опасност привидно бе изчезнала, нямаше никаква гаранция, че след година отново няма да се появи на бял свят, или пък след двадесет години, или след петдесет. От телевизията знаех, че за убийство няма давност. Откриват се нови доказателства. Случаят се преразглежда. Човек през цялото време чете за подобни неща.
Все още бе тъмно. Под стрехите чуруликаха птички. Издърпах чекмеджето на бюрото си и преброих останалите приспивателни: красиви, оцветени като бонбони, лъснали върху листа хартия. Все още имаше много, предостатъчно за онова, за което възнамерявах да ги използвам. (Дали госпожа Коркоран щеше да се почувства по-добре, ако знаеше за този развой — че откраднатите от нея хапчета са убили убиеца на нейния син?) Толкова лесно бе да почувствам как се плъзгат надолу в гърлото ми, но докато примигвах от блясъка на настолната лапа, ме връхлетя вълна от погнуса, толкова силна, че почти ми се догади. Въпреки че притисналият ме мрак бе толкова ужасяващ, все пак се боях да го изоставя за другия, вечния мрак — пихтия, подут от газовете труп в калната яма. Бях видял сянката му върху лицето на Бъни — оглупял от ужас. Целият свят се обръщаше с краката нагоре. Животът му избухваше сред гръмотевица от врани, а небето се ширваше празно над стомаха му като бял океан. А после — нищо. Изгнили пънове, червеи, плъзнали сред нападалите листа. Пръст и тъмнина.
Лежах на леглото. Чувствах как сърцето бие вяло в гърдите ми и ме обземаше отвращение от него — жалък мускул, болен и кървав, пулсиращ срещу ребрата ми. Дъждът се стичаше по стъклата. Когато изгря слънцето, на слабата и студена светлина на зората видях, че настилката отвън е покрита със земни червеи: нежни, гадни, стотици, гърчеха се слепи и безпомощни върху потъмнелите от дъжда плочи.
В часа във вторник Джулиан спомена, че е говорил с Чарлс по телефона.
— Имаше право — измърмори той. — Не звучеше добре. Много е уморен и объркан, не мислиш ли? Предполагам, че му дават успокоителни? — усмихна се, докато ровеше из записките си. — Горкият Чарлс. Попитах го къде е Камила, исках да говоря с нея по телефона, но не можах да разбера нищо от онова, което той се опитваше да ми каже… а той каза — тук гласът му леко се промени, някой непознат би предположил, че имитира Чарлс, но това наистина си бе гласът на Джулиан, рафиниран и мъркащ, само леко повишен с един тон, сякаш дори и когато го преправяше не можеше да понесе да измени съществено собствения си напевен ромон, — каза с много тъжен глас „Тя се крие от мен.“ Разбира се, сигурно бълнуваше. Но това ми се стори толкова трогателно. Така че, за да го развеселя, му казах „Добре тогава. Трябва да затвориш очи, да броиш до десет и тя отново ще се появи.“