Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Преди бях парализиран, при това без наистина да го съзнавам — каза той. — Така беше, защото размишлявах прекалено много, прекалено много живеех в съзнанието си. Беше ми трудно да вземам решения. Чувствах се обездвижен.
— А сега?
— Сега, сега знам, че мога да направя всичко, което пожелая — погледна ме. — И ако не бъркам, самият ти си изпитал нещо подобно.
— Не разбирам за какво говориш.
— Напротив, мисля, че разбираш. Бушуването на силата и насладата, на увереността, на контрола. Това внезапно усещане за богатството на света. За неговите безкрайни възможности.
Говореше за клисурата. И за мой ужас осъзнах, че до известна степен имаше право. Колкото и втрещяващо да бе, не можеше да се отрече, че убийството на Бъни бе превърнало всички последвали събития в един ярък цветен филм. Въпреки че тази прозрачност на визията често опъваше нервите до скъсване, не можеше да се отрече, че усещането бе доста приятно.
— Не разбирам какво общо може да има това с всичко останало — казах на гърба му.
— Аз също не съм сигурен, че разбирам — прецени равновесието на храста и после махна много внимателно още едно разклонение в средата. — С изключение на това, че няма много неща, които да имат толкова голямо значение. Последните шест месеца ясно го показаха. Напоследък ми се струва важно да открия малкото неща, които имат. Това е всичко.
Каза го и се отдалечи.
— Ето — каза най-после, — как мислиш, дали така е добре? Или трябва да го отворя още в средата?
— Хенри, чуй ме.
— Не искам да режа прекалено много — каза той отнесено. — Трябваше да го направя преди месец. Разклоненията сълзят, когато се прави толкова късно, но както казват, по-добре късно, отколкото никога.
— Хенри. Моля те — бях на ръба да се разплача. — Какво ти става? Полудя ли? Не разбираш ли какво става?
Изправи се и избърса ръцете в панталоните си.
— Сега трябва да се прибирам вътре.
Гледах го как окачва ножиците на една кукичка, а после се отдалечава. Мислех си, че накрая ще се обърне и ще каже нещо, ще се сбогува. Но не го направи. Влезе вътре. Вратата се затвори зад него.
Апартаментът на Франсис бе тъмен, през процепите на щорите се процеждаха остри като бръснач струи светлина. Той спеше. Жилището миришеше на кисело и пепел. В чаша от джин плуваха фасове. Върху лака на нощната масичка до леглото му имаше черно, изгорено петно.
Дръпнах щорите, за да влезе малко светлина. Той разтърка очи и ме нарече с непознато име. После ме позна.
— А — лицето му бе изкривено и бледо като на албинос. — Ти си бил. Какво правиш тук?
Напомних му, че се бяхме уговорили да посетим Чарлс.
— Кой ден е?
— Петък.
— Петък — и се стовари обратно в леглото. — Мразя петъците. Средите също. Лош късмет. Едно от печалните тайнства на молитвената броеница190.
Лежеше в леглото, загледан в тавана. А после каза:
— Нямаш ли усещането, че ще се случи нещо наистина ужасно?
Разтревожих се.
— Не — отвърнах отбранително, въпреки че това далеч не отговаряше на истината. — Какво мислиш, че ще се случи?
— Не знам — каза без да помръдва. — Може и да греша.
— Трябва да отвориш един прозорец. Тук смърди.
— Не ми пука. Не мога да усетя. Синусите ми са се възпалили — той заопипва апатично с една ръка нощната масичка за цигарите. — Боже, толкова съм потиснат. Ако точно сега видя Чарлс, няма да го понеса.
— Трябва да тръгваме.
— Колко е часът?
— Около единадесет.
Няколко секунди не каза нищо, а после проговори:
— Виж сега. Имам идея. Нека отидем да обядваме. После ще отидем при него.
— През цялото време ще се притесняваме за това.
— Ами да поканим Джулиан. Обзалагам се, че ще дойде.
— Защо искаш да каниш Джулиан?
— Потиснат съм. А и винаги е приятно да го видиш — претърколи се по корем. — А може и да не е. Не зная.
Джулиан отвори вратата, така, както го бе направил още първия път, когато бях почукал на нея — едва я открехна, но когато видя кой е, я отвори широко. Франсис веднага го попита дали иска да обядва с нас.
— Разбира се. Ще съм очарован — разсмя се той. — Сутринта беше наистина необичайна. Много особена. Ще ви разкажа по пътя.
Неща, които според определението на Джулиан бяха необичайни, често се оказваха най-обикновени. По свой избор той имаше толкова ограничени контакти с външния свят, че често смяташе обичайното за странно: банкоматът например или нещо ново и отличително в магазина — като тестени храни във формата на вампири, или неохладено кисело мляко, което продаваха в кенове. Всички с наслада слушахме за тези негови малки набези в двадесети век, така че с Франсис настояхме да ни разкаже какво му се бе случило.