Тайната история

— И това — вдигна ръкава на пуловера. Китката й бе подута и леко потъмняла, но онова, което ме ужаси бе малко, гадно изгаряне от вътрешната страна на ръката — изгаряне с цигара, вдълбано дълбоко и грозно върху бледата като слонова кост плът.

Трябваше ми миг, докато успея да проговоря.

— Боже Господи, Камила! Чарлс ли го направи?

Тя свали ръкава.

— Разбираш ли какво имам предвид? — гласът й бе лишен от чувства, изражението й внимателно, почти иронично.

— От колко време продължава така?

Пренебрегна въпроса ми.

— Познавам Чарлс. Познавам го по-добре от теб. Точно сега е много по-разумно да стоя далеч от него.

— Чия идея бе да отседнеш в „Албемарл“?

— На Хенри.

— Той как се вписва в това?

Тя не отговори.

Ужасна мисъл ми мина през ума.

— Не той ти е причинил това, нали?

Погледна ме изненадано.

— Не. От къде ти хрумна?

— От къде да знам какво да мисля?

Слънцето изведнъж се подаде иззад един дъждовен облак и заля стаята с ярка светлина, която потреперваше по стените като вода. Лицето на Камила грейна в ярка руменина. Една ужасна сладост заклокочи в мен. За миг всичко — огледалото, тавана, пода — бе неопетнено и бляскаво като сън. Изпитах бушуващо, почти неустоимо желание да сграбча Камила за наранената китка, да извия ръката й зад гърба, докато не извика от болка, да я хвърля на леглото си, да я удуша, да я изнасиля, да направя не знам още какво с нея. И тогава облакът отново покри слънцето и животът се отля от всичко.

— Защо дойде тук?

— Защото исках да те видя.

— Не знам дали те интересува моето мнение… — мразех звука на гласа си, защото не бях способен да го контролирам и всичко, което изричах, излизаше с все същия високомерен и наскърбен тон… — Не знам дали те интересува какво мисля, но според мен само усложняваш още повече положението, като оставаш в „Албемарл“.

— И какво според теб трябва да сторя?

— Защо не отидеш у Франсис?

Тя се изсмя.

— Защото Чарлс го принуждава да прави това, което той поиска. Франсис ми желае доброто. Знам това. Но не може да противостои на Чарлс и пет минути.

— Ако го бе помолила, щеше да ти даде пари да отидеш, където си поискаш.

— Знам. Предложи ми — тя бръкна в джоба си за цигари, нещо ме прободе, когато видях, че са „Лъки Страйк“, Марката на Хенри.

— Можеш да вземеш парите и да отседнеш, където си поискаш. Няма нужда да казваш къде си.

— С Франсис сме водили вече целия този разговор — замълча. — Проблемът е, че се боя от Чарлс. А Чарлс се страхува от Хенри. Това е всичко.

Шокирах се от студенината, с която го изрече.

— Значи това е всичко? — казах.

— Какво искаш да кажеш?

— Защитаваш собствените си интереси?

— Той се опита да ме убие — каза го простичко. Очите й срещнаха моите — открити и чисти.

— А Хенри не се ли страхува от Чарлс?