Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Когато социолозите говорят за материалната смяна на дете за автомобил, те не се питат за онова, което е породило тази смяна. Те не се питат защо преди сто години например българските семейства не са се отказвали от дете заради каруца или съответната за времето материална придобивка.
Първото, което аз поне съм откривал навред из България като постоянна сянка върху почти всеки български гражданин, като неизказана огромна потиснатост, е общото чувство за безсмислица. Колко много хора под една или друга форма са давали да се разбере, че не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към оставянето на трайни следи във времето. Животът на работниците във фабриката, на работниците в стъкларната, на големия брой селски семейства, с които съдбата ме е срещала, на мнозина пишещи събратя, на служители, на военни, на учители протичаше под странния знак на „ден за ден“. Това не беше блудкаво сантиментално чувство на шепа кафеджийски интелектуалци, въздишащи подир безвъзвратното, а душна, мъчителна атмосфера, проникнала и в последното село. Когато си припомняме или четем за по-старите българи, нашите дядовци и баби, те моментално ни внушават вътрешна непоколебимост и фантастично чувство за сигурност спрямо бъдещето. Като че старият българин виждаше в децата и внуците си естественото продължение на своя собствен живот. И децата до голяма степен представляваха смисъла на неговия живот. Днес живеенето чрез децата и за децата почти се е изпарило. Естествено децата продължават да бъдат източник на радост и обич както преди, но сега те са източник и на едно друго паралелно чувство — страх. Едно от най-честите оправдания, което човек може да чуе от гражданин, съгласил се да преклони глава пред неправдата, или унизително да падне на колене, или да прави някакви принудителни компромиси, или пък просто да си кротува и да се прави, че не забелязва нищо, е:
„Страх ме е за децата!“, или „Виж, ако нямах дете, те щяха да видят другия край!“
Когато твърдя, че има всеобщо чувство на безсмислица, аз се позовавам на няколко много ярки истини:
Ако България не заема първото място в света по брой на разводите, то сигурно тя е на първо място по брой на разбити семейства; има значително нарастване на самоубийствата, впрочем характерно за повечето страни от Източна Европа; голям брой стопански престъпления и кражби; липса на инициативност и личен интерес в производството и всякаква обществена работа; чести констатации на партията и комсомола, че младежта няма никакви идеали; разни форми на проституция.
Забележете! Нито едно от тези явления не съществуваше преди 30 години, така както не съществуваше и проблемът с раждаемостта. Повече от явна е връзката между тях.
Първият аспект на безсмислицата е безперспективността. По силата на изкуствено създаденото и настойчиво поддържано класово и социално безправие в страната всяко българско дете, което би желало да следва своя характер и своите наклонности, има определен от режима „таван“. За голяма част от децата на българите таванът е много нисък. Всеизвестно е, че колкото и способно да е детето на един обикновен българин (който няма героично минало, нито полезно настояще), то не може да се състезава с детето на един партиен ръководител, което при цялата си тъпота ще влезе в английската гимназия и ще заеме утре мястото на татко си в ръководството на държавата. Не е ли твърде показателен за характера на режима фактът, че едва ли има дете на партиен ръководител, което да е завършило техникум, да упражнява професия на металург, стругар, миньор, тъкачка. От друга страна, ако погледнем състава на българските легации в чужбина, ние ще открием, че те са подслонили децата на голяма част от съвременната българска аристокрация. Вчера роденият Иванчо от Горубляне, който може да има заложбите на велик астроном, инженер, артист, едва ли ще отиде по-далече от местното ТКЗС, докато някой Володя (за определени кръгове това също е българско име), седнал в чайката на баща си, ще иде където си иска. И ако Иванчо иска на всяка цена да си пробие път, той първо трябва да стане човек на режима, а това значи да употреби титанични усилия, за да бъде приет в кръга на избраните. Стената е толкова висока, че човек естествено се пита: „Струва ли си да прекарам цял живот в опити да я прескоча?“
Вторият аспект на безсмислицата е липсата на морални устои. Разрушението на всички класически нравствени норми и понятия доведе до това, че ВСИЧКО МОЖЕ. Колко пъти текущата политика на режима преобърна вековни разбирания за добро и зло, за честност и безчестие, за лъжа и истина? Нали именно партията поиска и насърчи деца да донасят за родителите си, жена да предава мъжа си, брат да закопава брата и приятел да издава приятеля си! Нали видяхме, че едни и същи хора (Тодор Живков, Цола Драгойчева и други) обявяват един и същ човек (Трайчо Костов) първо за национален герой (железният Трайчо), после за национален предател и го обесват, след това отново го обявяват за национален герой и му издигат паметник, след това го забравят, и след това започват тържествено да го чествуват.