Задочни репортажи за България

Но ако работниците тихомълком бяха решили, че не могат или не желаят да имат деца, какво мислеше интелигенцията, особено онази част от нея, която едва ли можеше да се оправдава с материални причини.

Няколко години след тази среща с Драго аз седях в Клуба на журналистите, заобиколен от пишещи събратя и техните съпруги, когато внезапно ми хрумна да преброя децата им. Не беше трудно — списъкът на семействата без деца беше много дълъг. Списъкът на семействата с по едно дете — още по-дълъг. Събрани, двата списъка оставяха нищожен процент на семействата с две и повече деца.

Почти същата картина на отсъствуващи български деца владееше и в днешното българско село. Често никакви деца, или пък едно, колкото да се каже, че хората не са бездетни, рядко — две деца.

С приятеля ми д-р Д. се разхождаме през градинката на майките в Парка на свободата. Приятен летен следобед. Прави ни впечатление, че на пейките край розовите храсти има едва няколко майки с деца. Тогава д-р Д. ми казва:

— Знаеш ли, че и ние решихме да нямаме деца!

— Защо? — попитах аз. — На тебе поне всичко ти е наред. Двамата с жена ти вадите доста пара, жилището ти жилище, колата ти кола, курортът ти курорт, защо да нямате?

Той не ми отговаря веднага.

— Не обичате ли деца? — упорствувам аз.

— Тъкмо защото ги обичаме! — малко сърдито отвръща той, — Това е преди всичко въпрос на човешка отговорност! Колкото и да ти се иска да имаш дете, ако наистина го обичаш това неродено дете, ако наистина имаш елементарно чувство за отговорност, не му позволявай да се роди! Първата ти заблуда е, че то ще бъде твое дете! Уви, ти ще го родиш само за да го дадеш на непознати типове, които са си присвоили правото да решават съдбата му! Фактически то не ще бъде твое дете, а тяхно дете! Твоя ще бъде само мъката! Каквото и да искаш да направиш от него, колкото и усилия да полагаш, то ще се развие съобразно техните обстоятелства, а не съобразно своите собствени наклонности или родителско възпитание. Знаеш ли какво е да гледаш как детето ти се отчуждава от тебе, от себе си, защото други командуват живота му… Гледам децата на брат ми. Те нямат и не ще имат свой живот. Те са точно това, което хората наричат работна ръка или пушечно месо… Ако имам деца, искам те да са щастливи, свободни същества, искам да живеят свой живот, а не да гълтат мизерията, която други са им надробили… И понеже нямам надежда, че нещата ще се оправят, не искам децата ми да изпитват същото!