Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
От прогимназиалните години най-ярко помня учителя Иванов, който преподаваше естествена история. В неделни дни той бродеше из кърищата на Софийски окръг и мъкнеше на гърба си тежка раница с цимент, зидарски инструменти и парче желязна тръба. Той строеше чешми. Диреше изворчета край пътищата, проверяваше вкуса на водата, после ги каптираше, поставяше чучурчета и отминаваше, без да остави името си. Понякога ни водеше със себе си да помагаме. Беше построил десетки чешми и чешмички. Когато години по-късно го запитах защо е правил това, той ми отговори:
„Нали всеки трябва да прави по нещо!“
А учителите ми от Първа мъжка гимназия в София? Мнозина от тях бяха оригинални, интересни личности със забележителни знания, със свой собствен свят, който ни увличаше и завладяваше. Във времена на политически бури те винаги се опитваха да стоят над делничните страсти и воюващи идеологии. Те смятаха обективността като проява на задължителна честност и искаха от нас да бъдем обективни. Не зная точно какво съм научил от онова време, но паметта ми е запазила учителското чувство за достойнство и благородство. Някои от тях бяха едни от най-обаятелните оратори, които съм чул през живота си. Естествено не липсваха и изключения, които обаче не можеха да помрачат картината.
Но всичко това е много далече от потиснатата, унила атмосфера на учителската стая в техникума по керамика в София.
Пак сме двамата с Пеев, който пали поредната си цигара, гледа към мъглата, която е забулила града, и казва:
„Като четеш историите на другите народи, виждаш, че те са правени от крале, генерали и политици. Нашата история, българската, е правена от учители! Това някои или не го знаят, или не го разбират!“
НА УЧИЛИЩЕ — УЧЕНИЦИТЕ
Застанал съм в средата на директорската стая и се старая да бъда сдържан и внимателен в отговорите си. Директора го няма. Вместо него пред мен са двама души, за които моят ученик Коки би казал: „Тия ще ги познаеш още от Халите кои са!“
Единият, около 35-годишен, с уморено, бледо лице и воднисти очи, облечен в грозен бозав костюм, се бе представил като старши лейтенант Стоянов от Четвърто районно управление. Другият е по-млад, с остри черти и сякаш още по-остри тъмни очи. Той е помощникът, който знае своето място и мрачният израз на лицето му подчертава, че отдава най-сериозно внимание на думите на началника си. Старши лейтенантът се взира в мене, като че се опитва да отгатне що за човек съм. Помощникът следи лицето на началника си, за да приеме автоматически неговата преценка.
Причината за моята неочаквана среща с тях е… един виц за Сталин. Пет години по-рано същият виц би ми струвал безкрайно скъпо, но сега Сталин е развенчай, Варна се казва отново Варна, дори Сталинград се казва Волгоград и ехото на песента „За Сталин живеем, за Сталин ще умрем“ изглежда е напуснало пределите на Слънчевата система. Стоянов иска да знае защо съм разказал вица в клас. А аз искам да знам кой е донесъл. Втриса ме, като си помисля, че някое от момчетата и момичетата, към които бях толкова привързан, е направило донос. Кой е направил това?
Стоянов е неузнаваемо мек, като че Държавна сигурност е станала отдел за ангели.
— Аз разбирам — казва той, — че човек може да е огорчен от някои неща в миналото… но защо трябва да се говори за това на подрастващото поколение?
— Защото трябва да знаят! — отвръщам аз.
— Но това не е вашата работа! — леко повишава тон той. — Вие сте изпратен тука, за да преподавате вашата специалност, а не да им говорите за Сталин!
Изведнъж ми се струва, че този Стоянов, с целия си учтив тон, е заклет сталинист, че той спазва формата, която му е наложена от несигурното време, и че с удоволствие би ми дал да разбера колко струва волността да се хвърля кал срещу бившия най-велик, най-гениален водач, баща и учител на… всички като него.
Но старши лейтенантът не отива по-далече от предупреждението да си гледам инженерските науки и да не си позволявам коментарии, за които никой не ме е упълномощил.
„Мисля, че се разбрахме!“ — казва той многозначително. Неговият помощник ми отправя още един от своите погледи, пълни с мрачни обещания.
В коридора ме посреща директорът, който тактично се бе изнизал. Подобни посещения явно не са по вкуса му. Той ме отвежда до прозореца и със стиснати зъби ми казва: