Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
И тук, в техникума, човек може да наблюдава един от основните конфликти на комунистическата действителност. От едната страна са старите специалисти с техните солидни знания, с честното им отношение към работата, с убеждението, че знанията са нужни на специалиста, за да работи с тях, а не за да прави евтина кариера, с тяхното безкомпромисно отношение към курсистите. От другата страна бяха тези млади и амбициозни партийни същества, които в използуването на връзките случайно бяха попаднали в техникума. (Все пак 18-часова работна седмица, добра заплата и два месеца годишна отпуска.) Тяхната главна грижа е не да научат курсистите, а да задоволят онова, което началниците от министерството искат от тях. Началниците, като всички началници, искат красиви отчети, искат максимална „успеваемост“, т.е. да няма двойки, да няма оставащи. Един от тези началници държа пред нас заплашително слово:
— Всяка двойка, която преподавателят пише на ученика, всъщност я пише на себе си! Двойката означава, че не ученикът не знае, а че преподавателят не го е научил!
Това беше нова, разбира се, съветска теория, която предизвика отвращение у хора като Пеев. Те се отнасят с голямо съмнение към онова, което се насажда като „съветска наука“. Убеждението им е, че буквалното прилагане на съветски методи е съсипало българската индустрия. На един изпит курсист трябваше да отговори на въпроса кой пръв е приложил даден метод на изпичане на керамика. Курсистът без колебание отвърна:
— Съветският съюз!
— Ама, разбира се — каза Пеев. — Няма значение, че китайците са ги правили тия работи още преди Христа!
Министерството храни пълно подозрение спрямо старите инженери. Знам, че това подозрение постоянно се подхранва от тайни доноси на някои от младите преподаватели, особено тия, които разчитат единствено на партийния си актив. От своя страна те събират сведения чрез свои доносчици между посредствените ученици. Почти неизбежно е правилото (както и в живота): щом един ученик е слаб, той веднага търси покровител и го намира в лицето на другаря Б., който между другото е и човекът на Държавна сигурност в техникума. За да напомня постоянно за своето присъствие, министерството изпраща често свои инспектори, които присъствуват на уроците. Човек може само да се прекръсти, ако знае, че обикновено тия инспектори нямат елементарна подготовка и по време на урока не знаят за какво става дума. Шегата настрана, но една от тези инспектиращи персони веднъж отбеляза, че преподаващият инженер не споменал по време на урока нито веднъж Съветския съюз.
— Но аз преподавам физико-химия на стъклото — отвърнал преподавателят.
— Съветският съюз не може да не е на първо място и в тази област! — казала инспекторката.
За да могат да контролират целия процес на преподаването, тези инспектори въведоха за доста дълго време през 50-те години плана скица на преподавателя или учителя. В историята на българското учителство планът скица ще остане вероятно като най-голямата гавра с учителското призвание. Той се състоеше в задължението всеки преподаващ, преди още да започне работния ден, да напише в специална тетрадка точен конспективен план (по съветски образец) на онова, което той възнамерява да преподава в клас. И по време на преподаването да се придържа строго към този план. Нормално инспекторите вземаха плана и следяха урока по него. За млади преподаватели може би правенето на плана помагаше да се систематизира материалът, но за по-опитните, които обичаха да боравят свободно и творчески с урока, планът се превръщаше в собствено изкована решетка. И тъй като преценяването на учителската дейност се извършваше главно въз основа на представените планове, почти всички некадърни учители бяха майстори на плановете, чиято безупречност високо се ценеше от инспекторите.
И тук важеше правилото от производството: „Не е важно какво правиш, важно е какво отчиташ.“
Заварвам Пеев сам в преподавателската стая. По стар навик той е дошъл преди другите. Бил е вече в лабораторията, подготвил е всичко за упражнения и сега почива. Останалите още ги няма. Той се обръща към мене:
— В твоя клас — казва той — има един Петко… Добрев… Той е калпазанин! — тук Пеев се усмихва широко и твърдо добавя: — Но от него керамик ще стане!
Чакам продължението. Пеев не бърза, всмуква от цигарата си и добавя:
— Виж там… не е добре с българския… Не иска да учи… Мрази тази с конците!
„Тази с конците“ е учителката по български език, която е бивша шивачка, партиен член и партиен секретар. Тя е 40-годишна, гори от енергия и се движи в коридорите така напористо, че всеки неволно се отмества. Нямам представа как е получила това място, защото тя няма понятие от българска литература и ми се струва, че заради нея учениците ненавиждат уроците по български език. Тя заучава материала си наизуст и след това като латерна го пее от класна стая в класна стая. Преди месец слушах урока и за Йордан Йовков. Тя застана пред черната дъска и издекламира, че Йордан Йовков е „най-яркият изразител на критическия реализъм“, че в своите разкази и повести обрисувал тежката съдба на отрудените и експлоатирани от буржоазно-капиталистическия строй бедни селяни и че „Бялата лястовица“ е символ на безизходицата и мизерията на черното минало. И така нататък. Като развалена грамофонна плоча другарката повтаряше тия вестникарски клишета, като смяташе, че ги втълпява на учениците. Те мигаха срещу нея, въобще не я слушаха, защото знаеха, че по-късно ще назубрят исканите глупости, които им бяха точно толкова чужди, колкото далечен си оставаше образът на писателя. Урокът по български език не бе онова толкова увлекателно пътуване в чудния свят на родната реч, а урок по скандиране на отчайващи безсмислици.