Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Ами всички правят така — лекомислено забелязвам аз.
— Аз не искам да правя като всички! — малко ядосано казва Драго. — Първо на първо, никак не е лесно да намериш място в детски дом. Питал ли си, интересувал ли си се, за да видиш как се намира място в детски дом? Знаеш ли какво казват хората — по-лесно е да станеш софийски жител, отколкото да намериш място в детски дом!
Едва сега си спомням, че една моя близка, дъщеря на виден човек, трябваше да иска съдействие чак от член на Политбюро, за да настани дъщеря си в някакъв детски дом.
— А какво го чака после? — Драго задава този въпрос по-скоро на себе си, може би за да се убеди още веднъж, че решението му е правилно. — Улицата! Аз на работа, Тинка на работа, по цял ден никой няма у дома… Как ще се по грижиш за него, как ще го възпиташ… какъв човек ще стане от това дете? Ти виждал ли си Стояновите деца? По-големи разбойници от тях няма! Целият квартал е писнал! Защо? Защото никой никога не се е погрижил за тях. Сега милицията се грижи! Видя ли какво излезе от дъщерята на Данчо шофьора? Ами Стефановите? Аз не искам моето дете да свърши в поправителното в Казичене!
— Слушай — отвръщам му аз. — Когато майка ти те е раждала, да не би да сте живели с гувернантки и слугини? Не те ли е мъкнала с цедилката на гърба на нивата?
— Нивата не е варилнята! — отвръща моментално той. — И второ, друго беше на село… род голям, хора много… ако мама ме остави, някоя от стринките ще ме пригледа… А тука нямаш никого!
— И после — продължава Драго, — къде ще го сложиш това бебе, като имаме една стаичка и три семейства делим кухня! То ще бъде една, каквато не си виждал!
— Добре — казвам. — Мислиш ли, че утре, след година или две ще си по-добре?
— Ами надявам се — отвръща той. — Знаеш, пестим до стотинка, чакаме заемът да излезе… Когато поне жилището ти е свястно, друго е…!
— Но тогава може да решиш, че трябва да си купиш кола… както хората правят, после да се мебелираш… после нещо друго… И човек винаги си има оправдание да няма деца! — казвам му всичко това, защото имам приятели, които постъпиха точно така.
Думите ми го ядосват.
— Ами ти защо нямаш деца? — извиква Драго. — Какво ти е на тебе? Жена ти е студентка, ще го пробута между лекциите!
Как да му обясня, че жена ми не иска да има деца, защото твърди, че щели да й съсипят кариерата. Че вече на два пъти е сторила това, което Драговата жена възнамерява да стори утре. Че никога не съм приемал това обяснение и че ако неговото обречено бебе ме вълнува, то е, защото вече съм изпитал измамните оправдания на собствен гръб.
Мълчим. Драго разбира, че ме е засегнал на болното място, и не знае какво да каже. Виждам го, че хем иска да си отиде, хем да остане с мен.
— Слушай — казва той. — Ние с жената си говорихме и друго… Това, дето го живееме, живот ли е? Погледни нас, погледни себе си, погледни мене! Ти щастлив ли си? Аз щастлив ли съм? Кажи ми, кой в тази фабрика е щастлив? Погледни младите! Погледни децата! Като си помисля, че ги чака нашето тегло, косата ми настръхва! Аз не искам моето дете да премине през моята мизерия!… И се питам: имам ли право да създавам още един нещастник на този свят?… Ако се роди гений или разбойник, можеш да си спокоен, ще си пробие път. Ами ако не е? Ами ако е просто една обикновена човешка душица, малко по-чувствителна от другите, тогава? Борбата за детския дом е най-малкото. Знаеш ли пред какво е изправено едно обикновено дете на обикновени хора?… Пред Китайската стена! Борба да му намериш свястно училище, борба да надвиеш привилегированите, особено когато нямаш никакви връзки, борба да влезе в университета, защото извън него го чака лопатата, борба да намери работа, защото без нея ще пукне от глад… Ами ако е момиче и не успее да влезе в университета, или пък е грозничко, та не може да се пробута по втория начин, тогава закъде е?… Недей да смяташ, че не сме мислили! За всичко сме мислили! За всичко!
Той натъртва последната дума „за всичко“ и добавя:
— Знаеш ли как ми е жал, като гледам децата из махалата! Че това детство ли е? На село ние бяхме бедни, пасяхме овцете и вършехме кърската работа, но ние бяхме щастливи деца… може би защото не знаехме какво ни чака…!
Драго млъква, сепнат, че е казал повече, отколкото е трябвало, после измънква:
— Значи, утре следобед не съм на работа! — и излиза.
Заставам при прозореца и гледам минаващите през двора работници. Повечето от тях са женени. Познавам семейното положение на всички и се опитвам да си припомня кой колко деца има… Бай Иван няма деца, Атанас — едно, другият Атанас — няма деца, Надка — едно, Любка — едно, Борис — няма, Стефан — едно…
И ми се струва по-убедително от преди, че истините, които Драго ми бе наговорил, всъщност бяха общи истини, че вероятно всички тия обикновени български работници бяха минали през тях, бяха се съобразили… и не искаха да имат много деца. Всеки бе съобразил нещата при своите собствени условия, без да конспирира или заговорничи с другите… И в резултат, след като много от тези български двойки отминеха във времето, на тяхно място щеше да дойде само един българин… или нито един.