Другата Болейн

Аз се разсмях на глас при мисълта за надебеляващия Хенри в ролята на пролетна пеперуда.

— Големи трябва да са тези мрежи — беше всичко, което казах.

Лицето на Ана се озари за миг и тя също се засмя с познатия си весел смях.

— Мили Боже, готова съм на всичко, за да се отърва от тях.

— Сега аз съм тук — казах аз. — Мога да ги държа на разстояние от теб.

— Да — каза тя. — И ако нещо с мен се обърка, ти можеш да ми помогнеш, нали?

— Разбира се — отвърнах аз. — Каквото и да се случи, ти винаги ще имаш Джордж и винаги ще имаш мен.

От съседната стая се чу шум: това беше познатият смях, шумният рев на Тюдорите. Ана чу радостния смях на мъжа си, но не се усмихна.

— Сега сигурно ще иска да вечеря.

Аз я спрях по пътя й към вратата.

— Той знае ли, че чакаш дете? — попитах я аз бързо.

Тя поклати глава.

— Никой не знае освен теб и Джордж — каза тя. — Не смея да му кажа.

Тя отвори вратата и ние видяхме Хенри, който закопчаваше един медальон на шията на Мадж Шелтън. Когато забеляза жена си, той трепна, но довърши заниманието си.

— Дреболия за спомен — отбеляза той пред Ана. — Нещо малко, което това умно девойче спечели от един облог. Добър вечер, съпруго моя.

— Съпруже — процеди Ана през зъби. — Добра да е и за вас.

Той погледна зад нея и ме видя.

— О, Мери! — възкликна той със светнало от удоволствие лице. — Красивата лейди Кери се завърна при нас.

Аз се поклоних и го погледнах в лицето.

— Лейди Стафорд, моля. Ваше величество, аз се омъжих повторно.

Бързото му кимване показа, че той помнеше — и помнеше шума, с който жена му ме беше изгонила от двора. Като видях как усмивката му не слиза от устните и как топлите му очи се задържаха на извърнатото ми нагоре лице, си помислих каква зла вещица беше сестра ми. Тя беше пожелала да ме изгони и бе постигнала своето съвсем сама — това изобщо не беше породено от желанието на краля. Ясно бе, че е щял да ми прости веднага. Ако Ана не се нуждаеше от мен, за да прикрива бременността си, тя щеше да ме остави завинаги в провинцията.

— И имате дете? — попита той. Погледът му неволно се стрелна към Ана, измествайки се от плодовитата Болейн към бездетната.

— Момиче, ваше величество — казах аз и бях благодарна на Бога, че не е момче.

— Уилям е щастливец.

Аз му се усмихнах сърдечно.

— Не ще забравя да му предам.

Хенри се засмя и протегна ръка, за да ме придърпа по-близо.

— Той не е ли тук? — попита той, оглеждайки господата от свитата си.

— Той не беше поканен… — започнах аз.

Той веднага разбра какво исках да кажа. Обърна отново поглед към жена си.

— Защо на сър Уилям не е позволено да дойде в двора с жена си? — попита той.

Ана дори не трепна.

— Разбира се, че беше поканен. Поканих ги да дойдат веднага, щом милата ми сестра се причести.