Пътят на кралете (том I)

Прокара Острието в цепнатината между вратите и отвори едното крило. Дали Гавашав беше излязъл? Къде би отишъл? Този град още не беше безопасно място за него.

Сет загърна дървената топка в плата, вдигна я и я хвърли. Тя се понесе напред, към далечната стена. С драперията приличаше малко на човек с наметало, който тича поприведен през стаята.

Нямаше скрити пазачи, които да я ударят. Куклата отскочи от някакъв затворен прозорец, после провисна от стената. Продължи да излъчва Светлина.

В нея се разкри малка масичка, върху която имаше някакъв предмет. Сет присви очи и опита да определи какво е това. После крадешком влезе в стаята и се приближи.

Да. На масичката се мъдреше една глава. А лицето беше на Гавашав. Сенките от Светлината придаваха на мрачните черти още по-злокобен израз. Някой беше изпреварил Сет с убийството.

— Сет, сине на Нетуро — продума някой.

Сет се обърна, завъртя Меча и зае отбранителна позиция. В мрака в далечния край на стаята стоеше някой.

— Кой си ти? — попита Сет. Ореолът му от Светлина стана по-ярък, когато спря да сдържа дъха си.

— Доволен ли си, Сет, сине на Нетуро? — отвърна гласът. Мъжки глас, дълбок. Какъв беше този акцент? Мъжът не беше веден. Алет? — Доволен ли си от тези прости престъпления? Да извършваш безсмислени убийства из разни забутани миньорски села?

Сет не отговори. Огледа стаята в търсене на раздвижване из другите сенки. Като че ли нямаше никой друг.

— Наблюдавах те — продължи гласът. — Пращаха те да заплашваш дюкянджии. Убиваше разбойници, които бяха толкова незначителни, че даже властите не се интересуваха от тях. Показваха те, за да впечатляват уличниците, като че те са важни светлооки дами. Какво похабяване.

— Правя каквото господарят ми поиска.

— Похабяват те. Предназначението ти не е да тормозиш и да извършваш разни дребни убийства. Да те използват така е като да впрегнат ришадийски жребец в някоя раздрънкана пазарска каруца. Или да кълцат зарзават с Вълшебен меч. Или да използват най-фин пергамент за подпалки, та да си подгреят водата за баня. Това е престъпление. Ти си произведение на изкуството, Сет, сине на Нетуро. Ти си божество. А Макек всеки ден хвърля тор по тебе.

— Кой си ти? — повтори Сет.

— Поклонник на изкуствата.

— Не ме назовавай с името на баща ми — рече Сет. — Той не трябва да бъде унижаван от връзката с мен.

Дървеното кълбо на стената най-после изчерпа Светлината и тупна на пода, а платът позаглуши шума.

— Добре — отговори гласът. — Но нима не се изпълваш с негодувание от това лекомислено ползване на уменията ти? Нима не си обречен на величие?