Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
Да, но за да си отмъсти, трябваше да бъде свободна, а за да бъде свободна, трябваше да пробие стената, да изпили решетките, да продупчи пода, неща, които можеше да извърши търпелив и здрав мъж, но които трескавото възбуждение на една жена би провалило. И после, за да се направи всичко това, трябваше време — месеци, години, а тя… тя имаше само десет-дванадесет дни, както й беше казал лорд Уинтър, нейният девер, станал неин страшен тъмничар.
И все пак, ако беше мъж, тя щеше да опита всичко това и можеше да успее. Защо небето беше сгрешило така и беше поставило тази мъжествена душа в това крехко и нежно тяло!
И така, първите минути на нейното пленничество бяха ужасни: няколко яростни гърчове, които тя не можа да преодолее, платиха данък на слабата й женска природа. Но лека-полека тя обузда поривите на безумния си гняв, нервните тръпки, които разтърсваха тялото й, спряха и тя се сви на кълбо като уморена змия, която си почива.
— Хайде, хайде, безумна бях, че се увлякох така — каза си тя, като се загледа в огледалото, което отразяваше огнения поглед на очите й, сякаш разговаряше със себе си. — Без насилие, насилието е проява на слабост. Първо, никога не съм успявала по този начин. Ако употребявах силата си срещу жени, може би те щяха да бъдат по-слаби от мене и бих ги победила. Но аз се боря с мъже, а за тях аз съм обикновена жена. Да се боря като жена, моята сила е в слабостта ми.
Тогава, сякаш за да се убеди сама какви изменения би могла да наложи на своето толкова изразително и толкова подвижно лице, тя му придаде едно след друго всички изражения — от гняв, който сгърчваше чертите й, до най-кротката, най-нежната, най-прелъстителната усмивка. После косите й постепенно придобиха под опитните й ръце прическата, която тя мислеше, че ще увеличи прелестите на нейното лице. И доволна от себе си, прошепна:
— Хайде, нищо не е загубено. Аз съм все така хубава. Наближаваше осем часът вечерта. Милейди забеляза легло.
Тя помисли, че една почивка от няколко часа ще освежи не само главата и мислите й, но и цвета на нейното лице. Но преди да си легне, й хрумна по-добра мисъл. Беше чула да се говори за вечеря. Намираше се вече от един час в тази стая и навярно скоро щяха да й донесат храна. Затворницата не искаше да губи време и реши още тая вечер да опита почвата, като изучи характерите на хората, на които беше поверена да я пазят.
Светлина блесна под вратата. Тая светлина показваше, че тъмничарите й се връщат. Милейди, която беше станала, се отпусна бързо в креслото с отметната назад глава, с разплетени и пръснати хубави коси, с полугола шия, сред измачкани дантели, с едната ръка на сърцето, а другата отпусната.
Дръпнаха резетата, вратата изскърца, стъпки отекнаха в стаята и се приближиха.
— Поставете там тая маса — чу се глас, който затворницата позна, че е на Фелтън.
Заповедта бе изпълнена.
— Донесете свещи и сменете часовия — продължи Фелтън. Тази двойна заповед, която младият лейтенант даде на едни и същи лица, доказа на милейди, че и слугите, и пазачите и са едни и същи, с други думи, войници.
Всъщност заповедите на Фелтън бяха изпълнени бързо и мълчаливо, което даваше ясна представа за отличната дисциплина, поддържана от него.
Най-после Фелтън, който не беше погледнал още милейди, се обърна към нея.
— Аха! — рече той. — Спи. Това е добре: като се събуди, ще вечеря.
И направи няколко крачки, за да излезе.
— Господин лейтенант — забеляза един не толкова твърд като началника си войник, който се беше приближил до милейди, — жената не спи.
— Как не спи! — учуди се Фелтън. — Какво прави тогава?
— Припаднала е. Лицето й е много бледо и колкото и да се ослушвах, не чух дишането й.
— Имате право — съгласи се Фелтън, след като погледна милейди, без да пристъпи нито крачка към нея, — идете да предупредите лорд Уинтър, че затворницата му е припаднала, защото не зная какво да правя. Този случай не е предвиден.
Войникът излезе, за да изпълни заповедта на своя началник. Фелтън седна на едно кресло, което се намираше случайно до вратата, и зачака, без да продума нито дума, без да помръдне. Милейди владееше великото изкуство, толкова изучавано от жените, да вижда през дългите си ресници, без да личи, че си отваря клепките. Тя видя Фелтън, който седеше гърбом към нея. Продължи да го гледа десетина минути, но през тия минути бездушният пазач не се обърна нито веднъж.