Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
Мари Мишон“
— О, колко съм ви задължен Арамис! — викна д’Артанян. — Скъпата Констанс! Най-после имам сведения за нея. Тя е жива, тя е в безопасност в някакъв манастир, тя е в Стене! Къде мислите, че се намира Стене, Атос?
— На няколко левги от елзаската граница, в Лотарингия. Дигне ли се обсадата, ще можем да се поразходим нататък.
— И да се надяваме, че ще бъде скоро — обади се Портос — защото тая сутрин обесили един шпионин, който заявил, че ларошелци ядели кожите на обувките си. Да допуснем, че след като изядат кожите, ще изядат и подметките, но после не виждам какво могат да правят, освен да започнат да се ядат един друг.
— Бедните глупци! — въздъхна Атос, като изпи чаша превъзходно бордо, което, макар че по онова време не се ползуваше със сегашната си слава, я заслужаваше не по-малко от днес. — Бедните глупци! Сякаш католическото вероизповедание не е най-удобно и най-приятно от всички вероизповедания! Все едно — продължи той, като цъкна с език, — те са добри хорица. Но дявол да го вземе, какво правите, Арамис? — продължи Атос. — Вие прибирате писмото в джоба си?
— Да — рече д’Артанян, — Атос има право, трябва да го изгорим. Ако го изгорим, кой знае дали господин кардиналът не знае някаква тайна да разпитва пепелта?
— Трябва да има такава тайна — добави Атос.
— Но какво да се прави с това писмо? — запита Портос.
— Елате тук, Гримо — повика слугата си Атос. Гримо стана покорно.
— За наказание, че говорихте без разрешение, ще изядете тоя къс хартия, приятелю, после като награда за услугата, която ще ни направите, ще изпиете тая чаша вино. Ето първо писмото, дъвчете добре.
Гримо се усмихна и като впери поглед в чашата, която Атос беше напълнил догоре, сдъвка хартията и я глътна.
— Отлично, Гримо! — похвали го Атос. — А сега вземете чашата. Така, позволявам ви да не ми благодарите.
Гримо изпи мълчаливо чашата бордо, но през цялото време, докато трая това приятно занимание, вдигнатите му към небето очи говореха и тоя говор, макар и безмълвен, беше много красноречив.
— А сега — каза Атос — мисля, че можем да бъдем горе-долу спокойни, ако само на господин кардинала не му хрумне остроумната мисъл да разпори корема на Гримо.
В това време негово високопреосвещенство продължаваше печалната си разходка и мърмореше под мустак:
— Тия четирима души непременно трябва да бъдат мои.
(обратно)Да се върнем при милейди, която бяхме изоставили за малко, тъй като мисълта ни бе заета с онова, което ставаше на френския бряг.
Ще я намерим в същото отчаяно положение, в което я оставихме, потънала в бездна от мрачни мисли, мрачен ад, пред чиято врата тя почти беше изпаднала в безнадеждност, защото за пръв път се съмняваше, за пръв път се боеше.
В два случая щастието й измени, в два случая тя бе изложена и тайната й разкрита и двата пъти тя се провали пред злия дух, изпратен навярно от всевишния, за да я срази: д’Артанян я бе победил, нея, непобедимата зла сила.
Той се беше надсмял над нейната любов, унизил беше гордостта й, измамил беше нейното честолюбие, а сега погубваше щастието й, посягаше на свободата й, застрашаваше дори нейния живот. Нещо повече, повдигнал беше крайчеца на маската й, този щит, с който тя се покриваше и който я правеше толкова силна.
Д’Артанян отклони от Бъкингам бурята, с която го застрашаваше Ришельо заради кралицата. А тя мразеше Бъкингам, както мразеше всичко, което бе обичала. Д’Артанян се представи за дьо Вард, към когото тя изпитваше неукротимите капризи на тигрица, капризи, присъщи на жени с подобен характер. Д’Артанян знаеше страшната й тайна, а тя се бе заклела, че който я узнае, ще умре. И накрая, когато успя да получи открит лист и с помощта на него щеше да си отмъсти на своя враг, откритият лист й бе изтръгнат от ръцете и тя е пленница сега на д’Артанян, който ще я изпрати в някой гнусен Ботани Бей или в някой отвратителен Тайбърн на Индийския океан.
Защото всичко това положително произлизаше от д’Артанян. Кой би могъл да я покрие с толкова много позор, ако не той? Единствен той е могъл да съобщи на лорд Уинтър всички тия ужасни тайни, които беше разкрил една след друга по някаква зла съдба. Той познаваше нейния девер, той му е писал.
Каква омраза кипеше в нея! Бе неподвижна, с пламтящи и втренчени в пустата стая очи; като глухи стонове от дълбините на нейната гръд се изтръгваха понякога въздишки, сливаха се с шума на вълните, които прииждаха, ревяха, бучаха и се разбиваха с вечно и безсилно отчаяние в скалите, на които бе издигнат този мрачен и горд замък! С ум, озарен от мълниите на нейния бурен гняв, колко чудесни планове за отмъщение, които се губеха в далечното бъдеще, замисляше тя срещу госпожа Бонасийо, срещу Бъкингам и най-вече срещу д’Артанян!