Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
— Ти не научи моя син, Фиц. Ще трябва да взема дъщеря ти заради това. — Копривка и Предан бяха камъчета върху игрално платно и с всяко движение на ръката той сменяше позициите им. — Твой ход е — каза ми. Но преди да съм успял да направя каквото и да било, се появи Джина и прибра в шепата си всички камъчета от плата.
— Ще направя талисман от тях — обеща ми. — Да пази всичките Шест херцогства.
— Скрий го — помолих я, защото бях вълкът, а талисманът беше срещу хищници. Призляваше ми и изпитвах страх само като го погледнех. Беше силен, много по-силен от всички талисмани, които ми беше показвала. Беше магия, оголена до най-основната си форма, очистена от всякакви човешки чувства. Беше магия от по-старо време и място, магия, напълно безразлична към хората. Беше неумолима като Умението. Беше остра като нож и изгаряща като отрова. — Скрий го!
Той не можа да ме чуе. Никога не бе могъл да ме чува. Немиришещия го носеше на врата си и бе отворил широко яката, за да го открие. Единственото, което можех да направя, бе да стоя неподвижно и да го пазя откъм гърба. Дори зад него усещах жестокото му излъчване. Миришеше ми на кръв, неговата и моята. Още усещах бавното, топло изцеждане на кръвта по хълбока ми и силата ми се изцеждаше с нея.
Пазеше ни някакъв мъж, навъсен и със скимтящо псе до него. Зад тях гореше огън, а около него спяха Петнисти. По-натам се виждаше отворът на убежището и тънката резка на зората в небето на хоризонта. Изглеждаше ужасно далече. Лицето на пазача ни беше изкривено, не просто от гняв, а от страх и безсилие. Искаше да ни нарани, но не смееше да ни доближи повече. Това не беше сън. Беше Осезанието и аз бях с очите на Нощни очи, и той беше жив. Приливът на радост, който изпитах, го развесели, но само за миг. Това, че го виждаш, не го прави по-леко и за двама ни. Трябваше да си останеш встрани от това.
— Покрий го това проклето нещо! — изръмжа пазачът.
— Накарай ме де! — предложи Немиришещия. Чух насмешливия отговор на Шута с вълчето ухо. Чух стария му язвително подигравателен тон. Някаква част от мен изпита възторг от сарказма му. Меча му го нямаше, взели му го бяха, но той седеше непокорно изправен, оголил шия, за да се вижда талисманът, от който се изливаше парещо студена магия. Беше застанал между вълка и онези, които искаха да го изтезават.
Нощни очи ми показа зала, каменни стени и пръстен под, пещера навярно. Двамата с Шута бяха в един от ъглите й. Кръв бе засъхнала по смуглото лице на Шута. Беше напукана, напомняше за лошо гледжосано гърне. Нощни очи и Шутът бяха пленници, заловени с жестокост, но запазени живи, Шутът — защото можеше да знае къде е отишъл принцът и как, а вълкът — заради връзката си с мен.
Отгатнали са, че сме свързани?
То си беше очевидно за всички.
Откъм сенките вън се появи котката. Запристъпва сковано към нас. Мустачките й трепкаха, напрегнатият й поглед се впи в Нощни очи. Когато кучето на пазача се обърна да я погледне, тя изсъска и перна с лапа към него. Псето отскочи със скимтене, пазачът се намръщи, но двамата с кучето се отдръпнаха да й направят път. Тя закрачи бавно и вкочанено напред-назад, поглеждаше накриво към Шута и ръмжеше, гърлено и заканително. Опашката й метеше по пода зад нея.
Талисманът я плаши?
Да. Но не за дълго, боя се. Следващата мисъл на вълка ме изненада. Котката е нещастно същество, надупчено с жената като болна сърна, пълна с паразити. Крачи с човешки поглед в очите. Вече дори не се движи като истинска котка.
Котката изведнъж спря и отвори широко уста, сякаш за да поеме миризмата ни. После рязко се обърна и бързо закрачи към изхода.
Не трябваше да идваш. Тя усеща, че си с мен. Тръгна да намери големия мъж. Той е свързан с кон. Талисманът не притеснява дивеча, нито свързаните с него.
Вълчата мисъл прокънтя в ума ми, пълна с презрение към тревопасните твари, но зад нея се долавяше страх. Разсъдих. Талисманът на Шута беше против хищници; логично бе да не притесни мъжа, обвързан с боен кон.
Преди да съм успял да продължа тази мисъл, котката се върна с мъжа. Клекна до него, неописуемо доволна от себе си, и ни изгледа със съвсем не котешки поглед. Едрият мъж също зяпна към нас, не толкова към непокорния Шут, колкото над него и към моя вълк.
— Ето те и теб. Чакахме те — каза той бавно.
Нощни очи отказа да срещне погледа му, но думите на едрия мъж влязоха в ушите му и стигнаха до мен.