Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
— Имам съобщение за теб. Ако не ме върнеш преди залез-слънце, ще убият и двамата, мъжа и вълка.
С нищо не показах, че съм го чул. Продължих да събирам жарава около храната. Когато най-сетне проговорих, гласът ми беше също толкова студен като неговия.
— Може би. Ако не освободят мъжа и вълка преди обед, аз ще убия теб.
Вдигнах глава, взрях се в него и му показах погледа си на убиец. Той отстъпи назад.
— Но аз съм принцът! — Забелязах колко презира тези думи. Но не можеше да ги върне. Увиснаха треперещи във въздуха помежду ни.
— Това щеше да е важно, ако се държеше като принц — заявих грубо. — Но ти не се държиш така. Ти си инструмент и дори не го осъзнаваш. Нещо повече, инструмент си не само срещу собствената си майка, а и срещу целите Шест херцогства. — Извърнах очи от него, докато изричах онова, което трябваше да изрека. — Ти дори не знаеш, че жената, която боготвориш, не съществува. Не съществува поне като жена. Тя е мъртва, принц Предан. Но когато е умряла, вместо да свърши, е проникнала в ума на своята котка, за да остане да живее там. Тя обитава котката, най-срамното нещо, което може да направи човек от Старата кръв. И е използвала котката, за да те съблазни и подмами с думи за обич. Не знам какви са крайните й намерения, но няма да е добре нито за животното, нито за тебе. И ще струва живота на моите приятели.
Трябваше да се сетя, че тя ще е с него. Трябваше да се сетя, че това е нещо, което няма да позволи да му кажа. Той изсъска като котка и скочи, само тънкият звук ме предупреди миг преди сблъсъка. Наведох се настрани, когато се хвърли към мен, извъртях се, хванах го за гърба на ризата и рязко го дръпнах към себе си. Задържах го в прегръдката си. Той изви глава назад в опит да ме удари в лицето, но успя да ме достигне само отстрани в челюстта. Отдавна го знаех този трик — все пак бе един от любимите ми.
Не беше кой знае каква борба. Той беше в онази дългуреста и крехка фаза на растене, когато костите и мускулите все още не са се напаснали, и се биеше с безразсъдната ярост на младите. Аз отдавна бях свикнал с тялото си, натрупал бях тежест, имах и опит зад гърба, така че той не можеше да направи нищо, освен да мята глава и да рита. Мигновено разбрах, че никой не се е счепквал с него така. Разбира се. Един принц трябва да се обучава да се бие с оръжие, не с юмруци. Нито беше имал братя или баща за по-груба игра. Не знаеше какво да направи, докато го държах така. Опита да отблъсне към мен, да приложи умствения тласък на Осезанието. Както толкова пъти ми го беше правил Бърич, го отклоних и го запратих обратно към него. Усетих стъписването му. В следващия миг той удвои усилията си. Усещах яростта, която го беше обзела. Беше все едно да се боря със самия себе си и знаех, че няма никакви граници на онова, което е готов да направи, за да ме нарани. Безумната му свирепост се ограничаваше единствено от неопитността му. Опита се да събори и двама ни на земята, но го държах достатъчно здраво. Усилията му да се изтръгне от прегръдката ми само я затягаше още повече. Лицето му беше почервеняло. После главата му изведнъж клюмна. Той остана за миг отпуснат и задъхан в ръцете ми, после прошепна примирено:
— Стига. Печелиш.
Пуснах го, очаквах да се свлече на пясъка. Но той грабна ножа ми и го заби в корема ми. Е, такова поне беше намерението му. Токата на оръжейния ми колан отклони острието, то се хлъзна по кожата на колана и продължи покрай тялото ми, раздра ризата. Това разбуди гнева ми отново. Един удар с юмрук отстрани по врата и принцът падна на колене. Изрева от ярост и настръхнах. Свирепият поглед, който ми хвърли, не беше неговият, а някакво ужасно съчетание от котка, момче и жена, чиято цел бе да завладее и двамата. Волята й бе това, което го хвърли в яростен скок към мен.
Опитах се да го спра, но той се биеше като обезумяло същество, дереше с нокти, съскаше и дращеше. Ударих го силно в гърдите — удар, който трябваше поне да го забави, но той се хвърли отново, с удвоена ярост. В този миг разбрах, че го е завладяла напълно и че й е все едно дали го боли. Трябваше да го нараня сериозно, ако исках да го спра, но дори и в този момент не можех да се насиля да го направя. Затова се хвърлих да посрещна атаката му, сграбчих го в ръцете си и го свалих с тежестта си. Паднахме много близо до огъня, но бях отгоре и бях решен да остана така. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго и го държах здраво. Той въртеше бясно глава и се опитваше да ме удари в лицето с чело. Очите, втренчили се в моите, не бяха очите на принца. Тя се пенеше и ме проклинаше. Надигнах го и го натресох в земята. Видях как главата му отскочи. Трябваше да е почти зашеметен, но все пак опита да ме захапе. Усетих прилив на гняв, започващ някъде от толкова дълбоко, че беше извън мен.