Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Нямаше отговор. Това не означава нищо, казах си. Ако двамата с Шута бяха успели да се спасят, вълкът нямаше да смее да се пресегне от страх, че Петнистите ще го засекат. Можеше да означава и че не иска да общува с мен. А можеше да означава и… че е мъртъв. Стегнах се. Не биваше да мисля такива неща, защото скръбта щеше да ме разкъса. Шутът ме беше помолил да опазя принц Предан жив. Щях да го направя. А Петнистите нямаше да посмеят да убият приятелите ми. Щяха да искат да разберат какво е станало с принца и как така е изчезнал буквално пред очите им.
Какво щяха да направят на Шута, за да изтръгнат отговори от него?
„Не мисли за такива неща“.
Неохотно станах и тръгнах към момчето.
Не беше мръднало от мястото, където го бях оставил. Пристъпих зад него и след като дори не се обърна към мен, леко го бутнах с крак и казах грубо:
— Ела при огъня.
Той не реагира.
— Принц Предан? — Не можах да скрия подигравката в гласа си.
Той дори не трепна.
Приклекнах до него и сложих ръка на рамото му.
— Предан.
Наведох се да погледна в очите му.
Нямаше го.
Лицето му беше отпуснато, очите замъглени. Долната му челюст бе отпусната. Задърпах в паника тънката нишка, която ни свързваше в Умението. Беше като да теглиш скъсана корда на въдица. Нямаше никаква съпротива, никакъв знак, че в другия край на връзката изобщо съществува някой.
В ума ми ужасно отекна един стар, почти забравен урок. „Ако се отдадеш на Умението, ако не се държиш здраво срещу притеглянето му, тогава Умението може да те откъсне и ще станеш лигаво бебе, което не вижда нищо, не чува нищо…“ Настръхнах.
— Проклет да съм! — изревах към небето. Трябваше да предвидя, че ще се опита да подири котката, трябваше да се сетя, че може да стане точно това.
Помъчих се да се овладея. Вдигнах ръката му и я преметнах през раменете си. Прихванах го за кръста и го изправих. Повлякох го по брега. Пръстите му задраха по пясъка. Стигнах до огъня и го сложих да легне до него.
Бързо събрах голяма купчина плавей и почнах да хвърлям дървета в огъня, без да мисля какво може да привлече. Забравил бях и глад, и умора. Смъкнах ботушите на принца и ги окачих да съхнат. Ризата ми вече димеше затоплена. Смъкнах неговата и му навлякох моята. Говорех му през цялото време, корях го и го дразнех в началото, но скоро вече го умолявах. Не реагираше изобщо. Кожата му беше студена. Затърках ръцете му, но пълната му неподвижност сякаш привличаше студа в него. С всеки миг тялото му сякаш ставаше все по-безжизнено. Не че дъхът му се влошаваше или че сърцето му се забавяше, по-скоро усетът ми Осезание за съществуването му гаснеше, все едно той се отдалечава неумолимо от мен.
Седнах, прегърнах го с гърба му към гърдите ми в напразно усилие да го стопля.
— Предан — заговорих в ухото му. — Върни се, момче. Върни се. Трон трябва да наследиш и кралство да управляваш. Не може да си отидеш така. Върни се, момче. Не може всичко да е било заради нищо. Не може Шутът и Нощни очи да са пожертвани за нищо. Какво ще каже Кетрикен? Сенч какво ще ми каже? Богове, богове, Искрен какво щеше да ми каже сега?
Не беше толкова какво щеше да ми каже Искрен, по-скоро беше какво щеше да направи за мен Искрен. Притиснах сина му до себе си и опрях лице в голобрадата му буза. Вдишах дълбоко и смъкнах всичките си прегради. Затворих очи и се спуснах в Умението, за да го подиря.
Едва не се изгубих.
Имало е случаи, когато едва съм успявал да достигна Умението, а в други моменти и места съм изживявал Умението като река от сила, невероятно бърза и могъща. Като момче на няколко пъти едва не ме отнасяше тази река, задържаше ме и ме спасяваше само намесата на Искрен. Оттогава бях укрепил силата и контрола си. Или поне така си мислех. Усещането бе като за гмуркане в кипнал шеметен бързей на Умение. Никога не го бях усещал толкова силен и изкусителен. В сегашното ми състояние той сякаш ми предлагаше пълния и съвършен отговор. Просто да си ида. Да престана да съм тази личност, Фиц, окован в нашареното си от рани тяло. Да престана да кървя от скръб заради смъртта на най-близките ми приятели. Просто да си ида. Умението ми предлагаше съществуване без мисъл. Не беше изкушението на самоубиеца да умре и да накара света да спре поне за него. Беше много по-примамливо. „Смени формата на съществото си и загърби всички съображения. Влей се“.