Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
— Държим приятелите ти, страхливецо. И тях ли ще предадеш, както предаде Старата кръв? Знам, че си някъде с принца. Не знам как изчезнахте, нито ме интересува. Казвам ти само това: върни го или ще умрат бавно.
Шутът се изправи между него и вълка. Гледаше него, но разбрах, че говори на мен: — Не слушай. Стой далече. Пази го.
Не можех да погледна зад него, но сянката на едрия мъж надвисна, стана изведнъж много по-голяма.
— Твоят талисман от скитницата вещица нищо не значи за мен, лорд Златен.
После хвърчащото тяло на Шута изведнъж се блъсна в моя грохнал вълк и връзката ми с Нощни очи изчезна.
Събудих се стреснат. Скочих, но видях само предутринната сивота и пустия плаж. Чух само крясъка на чайки, закръжили високо горе. В съня се бях свил на кълбо за по-топло, но сега потреперих от нещо, което не беше студ. Бях се облял в пот и едва дишах. Сънят ми беше избягал напълно. Загледах се над морето, сънуваното още беше ярко и живо в ума ми. Не се съмнявах в реалността му. Вдишах, дълго и треперливо. Приливът се надигаше отново, но все още не бе стигнал връхната си точка. Напразно търсех да видя подаващ се над вълните стълб-Умение. Трябваше да изчакам до следобеда, когато водите щяха да се отдръпнат. Не смеех да мисля какво може да се случи с Шута и Нощни очи дотогава. Ако късметът се окажеше на моя страна, отдръпващите се вълни щяха да открият стълба, през който ни бях превел тук, и щях да се върна при тях. Принцът трябваше да се оправя сам тук, докато се върна.
Ако отдръпващата се вода не откриеше стълба… не смеех да мисля какво ще стане тогава. Предпочетох да се съсредоточа върху проблемите, които можех да реша в момента. Да намеря храна и да ям. Да опазя силите си. И да прекъсна влиянието на жената над принца. Обърнах се към спящото още момче, побутнах го грубо с крак и му изръмжах:
— Ставай!
Знаех, че събуждането му няма непременно да прекъсне връзката-Осезание с котката, но щеше да му е по-трудно да се съсредоточи изключително върху нея. Когато бях юноша, часовете ми в сън минаваха в „сънуване“ на ловувания с Нощни очи. Когато бях буден, продължавах да усещам вълка, но не по този непосредствен начин. Предан простена и се превъртя с гръб към мен, вкопчен упорито в своите сънища-Осезание. Наведох се, сграбчих го за яката и го вдигнах.
— Събуди се!
— Остави ме на мира, копеле проклето — изсъска той. Досущ като котка, навел глава и озъбен. Почти очаквах, че ще посегне да ме одраска с нокти. И изведнъж гневът ме заля. Раздрусах го и го блъснах толкова силно, че той едва не падна в жаравата.
— Не ме наричай така — изръмжах. — Никога повече да не си ме нарекъл така!
Той се надигна на пясъка и ме зяпна изумено. Съмнявах се, че някой в живота му изобщо му беше говорил така, за блъскането — да не говорим. Беше ме срам, че аз съм първият. Обърнах му гръб и заговорих през рамо:
— Разпали огъня. Ще ида да видя дали приливът не ни е оставил нещо за ядене, преди да го е покрил пак.
Отдалечих се, без повече да го поглеждам. След три крачки ми се дощя да се върна за ботушите, но се отказах. Все още не биваше да съм близо до него, ядът ми още не беше спаднал, а и гневът ми към Петнистите бе много силен.
Приливът все още не беше стигнал до пясъка на брега. Стъпвах предпазливо по голата скала, като гледах да избягвам острите раковини. Събрах черни миди и водорасли, в които да ги запаря. Намерих един хубав зелен рак, заклещен под скален ръб. Опита се да се защити и ме защипа за пръста. Заболя ме, но го хванах и го пъхнах при мидите. Уловът ме отведе малко по-далече по брега. Сутрешният хлад и събирането на храна малко поохлади яда ми към принца. Напомних си, че Предан го използват неблагоразумни хора. Грозотата на онова, което правеше с него жената, доказваше, че заговорниците нямат никаква етика. Не биваше да виня момчето. Беше млад, но не глупав, нито зъл. Е, може би малко глупав, но не бях ли и аз същият някога?
Докато се връщах при огъня, настъпих четвъртото перо. Щом спрях, за да го вдигна, видях петото, блеснало на слънчевата светлина няма и на десетина крачки. Блестеше с невероятни, зашеметяващи окото цветове, но когато се приближих до него, реших, че е трик на светлината и влагата, защото се оказа плоско и сиво като събратята си.
Принцът не беше при огъня, когато се върнах, макар, че го беше разпалил. Оставих двете пера при трите, които бях намерил през нощта. Огледах се за момчето и видях, че се връща. Явно беше ходил до потока, лицето му беше мокро и косата — измита и пригладена назад. Щом стигна до огъня, постоя малко над мен, докато убия рака и го увия с мидите във водораслите. Разместих горящите дървета и внимателно поставих увитото върху голите въглени. То засъска, а той ме изчака, докато струпам въглени отгоре, и каза спокойно, все едно говореше за времето: