Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Знам, че ако трябваше да мисля единствено за себе си, щях да му се поддам. Но Шутът ми бе наредил да се погрижа той да не умре напразно и вълкът ми ми бе повелил да живея и да разкажа на Копривка за него. Сенч зависеше от мен. И Хеп. Така че намерих себе си в този кипящ порой от усещания и започнах да се боря, за да остана този, който бях. Не зная колко време ми отне, докато го постигна. Времето там няма никакъв смисъл. Това само по себе си е една от опасностите на Умението. Някаква част от мен съзнаваше, че изгарям телесната си сила, но когато човек е потопен в Умението, е трудно да мисли за физически неща.
Когато се почувствах уверен в себе си, се пресегнах предпазливо, за да потърся Предан.
Мислех си, че ще е лесно да го намеря. Предната нощ не ми беше струвало никакво усилие. Тогава само бях стиснал ръката му и го намерих. Тази нощ, макар да знаех, че съм сгушил някъде до себе си изстиващото му тяло, не можех да го открия. Трудно е да се опише как го търсех. Умението всъщност не представлява място или време. Понякога си мисля, че може да се опише като живо същество без границите на самосъзнание. В други моменти това определение ми изглежда твърде тясно, защото „самосъзнание“ не е единствената граница, която поставяме за това как преживяваме съществуването.
Отворих се за Умението и го оставих да потече през мен като вода през сито, и въпреки това и следа не намерих от принца. Проснах се под потока на Умението като планински склон, обрасъл с ниска трева, под светлината на слънцето и я оставих да докосне всяко мое стръкче — и пак не го усетих. Втъках се през Умението, запълзях като бръшлян по него — и пак не можах да отделя момчето от потока му.
Беше оставил усещане за себе си, но като отпечатък от ботуш в тънък слой прах във ветровит ден, тази следа се разпадаше на нищожни прашинки в потока на Умението. Събрах всичко, което можех от него, но беше толкова принц Предан, колкото мирисът на цвете е самото цвете. Въпреки това събрах в себе си трошиците от него, които разпознах, и ги задържах пламенно. Ставаше ми все по-трудно да си спомня каква точно е същината на принца. Никога не го бях познавал добре, а тялото, което моето тяло държеше в прегръдката си, бързо губеше връзката с него.
В усилието си да го намеря се отдадох на Умението изцяло. Не предадох себе си, но се пуснах от всички задръжки, в които се бях вкопчвал винаги. Зловещо усещане. Бях хвърчило, откъснало се и полетяло, бях лодка без кормчия. Не бях изгубил усета за себе си, но се бях отказал от абсолютната сигурност, че ще мога да намеря пътя назад към тялото си. Но и това не ме доближи до намирането на Предан. Само ме накара да осъзная още по-ясно безбрежието, което ме обкръжаваше, и безнадеждността на задачата ми. По-лесно щеше да е да уловя в мрежа дима от загаснал огън, отколкото отново да събера момчето в едно цяло.
А през цялото време Умението ме привличаше, шепнеше обещания. Беше студено и бурно само докато му се съпротивлявах. Откажех ли се, знаех, че щеше да се превърне цялото в топлина, утеха и общение. Ако му се бях отдал, щях да потъна в безметежно битие, без индивидуално съзнание. Какво толкова ужасно щеше да има в това? Нощни очи и Шутът си бяха отишли. Провалил се бях в задачата си да върна Предан на Кетрикен. Моли не ме чакаше — имаше си свой живот и обич. Хеп, казах си, за да разбудя в себе си някакво чувство за отговорност. Какво Хеп? Нали Сенч щеше да се погрижи за Хеп, първо от чувство за дълг към мен, а скоро след това — заради самото момче.
Но Копривка? Копривка?
Отговорът беше ужасен. Аз вече я бях провалил. Знаех, че не мога да върна Предан, а без него тя беше обречена. Исках ли да се върна и да видя това? Можех ли да го знам и да остана с разсъдъка си? После ме споходи друга, още по-лоша мисъл. В това безвременно място всичко вече се беше случило. Дори в този миг тя вече беше загинала.
Това ме накара да реша. Пуснах частиците от Предан и те се понесоха надалече от мен. Как да опиша това? Все едно стоях на огрян от слънцето хълм и съм пуснал дъга, която съм задържал в шепата си. Докато дъгата изтичаше, осъзнах, че тези прашинки от него са се слели със собственото ми същество. Моето същество изтичаше с неговото. Фицрицарин Пророка се оттичаше от мен, нишката на моето „аз“ се разплиташе и разпадаше в бързея.
Веднъж бях вложил спомени в един каменен дракон. Щедро бях изхвърлил от себе си болка, безнадеждна любов и още десетки, стотици преживени неща. Отдал бях онази част от живота си, за да може драконът да има достатъчно същина, за да оживее. Сега беше по-друго. Представете си, че кръвта ви изтича и започва да ви става все по-приятно, но си е все толкова смъртоносно. Та значи аз гледах безстрастно това изтичане.