Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
— Фалшификация! — Отсече Кай рязко. — Къде е информаторът? Нека пристъпи напред! — Той повдигна вратата си, докато не забеляза Ирина да се замотава зад съпругите. — Ти! Ела!
Ирина се загледа в него, безкомпромисно, лицето й изглеждаше като на някой, който не се е събудил съвсем от някой неприятен сън. Нетърпеливо, Кай щракна с пръсти. Един от двамата огромни бодигарда на съпругите се измести от едната и страна и я подтикна грубо в гърба. Тя премигна два пъти, след което се отправи бавно и замаяно към Кай. Спря няколко метра преди него, като очите й все още бяха приковани върху сестрите й.
Античният вампир скъси разстоянието помежду им и я удари през лицето.
Едва ли я е заболяло, но имаше нещо ужасно унизително в постъпката. Сякаш гледах някой как рита куче. Таня и Кейт изсъскаха в синхрон.
Тялото на Ирина се скова и очите и най-после се фокусираха върху Кай. Той посочи с нокътя на единия си пръст, Ренесме за първи път, откакто бе влязъл в сечището. Главата и се наведе на едната страна и объркване премина през очертанията ни.
— Е? — Изръмжа вампирът.
— Аз… Не съм сигурна. — Каза тя със смутен тон.
Ръката на Кай трепна отново, сякаш искаше да я удари отново.
— Какво искаш да кажеш? — Каза той с метален шепот.
— Не изглежда по същия начин, но мисля, че е същото дете. Искам да кажа, че се е променила. Това дете е по-голямо, от това, което видях, но…
Бясната му въздишка се изпусна изведнъж през озъбените му зъби и Ирина прекъсна, без да довърши. Аро отиде от едната страна на Кай и сложи ръката си на рамото му, за да го удържи.
— Бъди сдържан, братко. Имаме време да разберем това. Няма нужда да бързаме.
С мрачно изражение, Кай обърна гръб на Ирина.
— Сега, захарче. — Каза Аро с топъл шепот. — Покажи ми какво се опитваш да кажеш.
Той изкара ръката си към смутената вампирка.
Несигурна, Ирина хвана ръката му. Той задържа нейната само пет секунди.
— Виждаш ли, Кай? — каза.
— Не е толкова сложно да вземеш, това, което искаш.
Той не му отговори. От ъгълчето на окото си, Аро погледна веднъж към публиката си, към тълпата си, след което се обърна отново към Карлайл.
— И така, изглежда, че се сблъскахме с мистерия. Явно детето е пораснало. И все пак споменът на Ирина ясно ни показва безсмъртно дете. Интересно.
— Точно това се опитвам да обясня. — Каза Карлайл и от смяната на гласът му, можех да усетя, че е облекчен. Това беше паузата, около която градяхме несигурните си надежди. Аз не бях облекчена. Изчаках, почти вцепенена от гняв, за слоевата стратегия, която Едуард ни обеща.
Карлайл отново подаде ръката си.
Аро се поколеба за момент.
— Бих предпочел обяснение от някого, по-наясно с историята, приятелю мой. Греша ли като си мисля, че това нарушение няма нищо общо с теб?
— Няма нарушение.
— Както и да стоят нещата, аз ще получа всеки аспект от истината. — Перушинестият му глас се втвърди. — И най-добрият начин да я разбера, е да извлека доказателствата, директно от талантливият ти син. — Той наколни главата си към Едуард.
— Тъй като детето е в обятията на новородената му партньорка, съдя, че и Едуард е замесен.
Разбира се, че искаше Едуард. Веднъж щом проникнеше в съзнанието му, щеше да узнае мислите на всички нас. Освен моите. Едуард бързо се обърна и целуна челото ми и това на Ренесме, без да среща погледа ми, след което прекрачи заснеженото поле, хващайки рамото на Карлайл, докато минаваше. Чух ниско скимтене зад мен, ужасът на Есме напираше.
Червеникавата мъгла, която виждах около Волтури, загоря по-силно от преди. Не можех да понеса да гледам как Едуард преминава празното бяло пространство сам, но също не можех да си позволя да преместя Ренесме крачка по-близо до противника ни. Противоположните нужди ме разкъсваха, бях замръзнала толкова здраво, че имах чувството, че костите ми може да се разбият от напрежението.
Видях Джейн да се усмихва, когато Едуард премина средата и се оказа по-близо до тях, отколкото до нас. Тази самодоволна малка усмивка мина границата. Яростта ми се покачи по-високо дори от покачващата се жажда за кръв, която почувствах, когато вълците се обвързаха с тази обречена битка. Можех да вкуся лудостта на езика си, имах чувството, че тече през мен като приливна вълна от чиста сила. Мускулите ми се затегнаха и действах автоматично. Хвърлих щитът си с цялата сила на ума ми, мятайки го през невъзможния простор на полето, десет пъти повече от най-добрия ми резултат, като копие. Дъхът ми се ускори от напрежение.