Том 6 (Исторически драми) [bg]

че нашата кралица е била

надъхана от тях. Оневинен сте.

Но може би ви трябва още? Ето:

вий винаги сте искали да бъде

забравен тоз въпрос, при туй не само

не сте го сам раздухвали, но често

сте пречели да бъде той поставен

на дневен ред!… И тъй, по тази точка

лорд-кардиналът е напълно чист.

Сега ми дайте свойте слух и време,

за да узнаете какви мотиви

въздействаха над мен. Започна с туй,

че съвестта ми най-напред получи

едно убождане, един смъдеж,

една несигурност във резултат

на думите, които ми подхвърли

Байонският епископ, натоварен

като посланик френски да обсъжда

женитбата на дъщеря ми Мери

със дука Д’Орлеан. Когато вече

въпросът бе напреднал, той поиска

(говоря за епископа) отсрочка,

за да запитал краля си относно

законността на нашта дъщеря

във връзка със това, че бил съм в брак

с вдовицата на брат си. Този повод

до дъното разтърси съвестта ми,

прободе я, направи в нея пробив —

така широк, че рой смутени мисли

нахълтаха през него. Най-напред,

видял се вън от Божията милост,

реших, че зарад мен небето прави

утробата на моята жена

да бъде за заченатите мъжки

тъй животворна, колкото е гробът

за мъртвия; защото те или

се раждаха безжизнени от нея,

или умираха след кратко време,

едва поели въздух. След това

помислих, че небето ме осъжда

да няма кралството ми, тъй достойно

за най-добър наследник, този дар

от краля си. Тогава си представих

каква опасност би го застрашила

при тази липса на потомство кралско

и от това сърцето ми се сгърчи

във остра болка; тъй, на дрейф понесен

сред бурното море на съвестта си,

аз руля завъртях във таз посока,

която тук ни сбра. Със други думи,

реших да търся цяр за свойта съвест —

тогава тежко болна, а и днес

не още оздравяла — в мъдростта

на най-известните у нас отци

и правници. Отнесох най-напред

въпроса си до вас, мой лорде Линкън,

и помните ли как димях от пот,

когато го поставях?